Разгласяването на „синтеза” или на „дошлото във Варна Откровение за неговата индивидуалност” на Димитър Мангуров върви ръка за ръка с редица други, разказани в книгата му, свръхсетивни срещи и събития в неговия живот. Или, както казва той, „след „връчването” на „ключа”, наречен „Бодхисатва”, Духът ускорено започна да реди ситуациите”! Също като Вергилий Кръстев[1], и той е ръководен „отгоре” и също като него е снабден с определени „свръхсетивни” способности на ясночуване и ясновиждане. В неговия случай обаче те се проявяват по-многообразно във връзка с повечето „небесни” ръководители, с които се среща. Един от тях става ясен, когато „в подредена „отгоре” ситуация „дойде” свети Петър и без никакво „ако” ми посочи и демонстрира начина за влизане в Царството Небесно.” Това е първият от Ръководителите на Мангуров – св. Петър, който му отваря очите за отвъдното, след което идват други с различен принос за неговото развитие:

„„Отгоре” деликатно ме насочваха към темите и огромния материал според готовността ми като съзнание и моралност. Изрично подчертавам: действах в пълна свобода, без никаква принуда откъдето и да било. Те – Ангелът-хранител, Архангелът на народа и другите само присъстваха, очаквайки аз да започна съответната работа. ... Истинската реторика обаче не е просто правилна подредба на красиви думи в изречения, а предполага връзка с Архангела на народа.”

Това „отгоре” звучи също като онова на Вергилий Кръстев, коментирано по-рано. В случая с него са свързани други двама Ръководители на Мангуров: Архангелът на българския народ и Ангелът му Хранител, първия от които сякаш го поставя в положението на посветения на петата степен в древните източни мистерии, чиято душа, както предава Рудолф Щайнер, някога се обединявала с Душата (Архангела) на народа, давайки му правото да оприличи името си с това на народа. Отнесено към Мангуров, това трябва да му даде правото да се нарече „българин”! С придобитата благодарение на него ораторска способност той обяснява дължината и „омайността” на своите лекции от по 5-6 часа, а „не са редки случаите – ако има добри слушатели – да продължавам 8, 10, та до 17 часа.”, казва още той.

В други случаи Ръководството не му позволява да говори публично, както когато „преди десетина години на два пъти по категоричен начин „отгоре” не ми разрешиха да говоря [...] пред спонтанно възникнали малки групички слушатели.” В такъв случай, споделя той, „боговете ме предпазиха от сериозен грях! Чак когато разбрах „носителя на светлина” и го заобичах, „отгоре” ми разрешиха да изнеса лекцията „Луцифер и Свещения Граал”. Понякога „отгоре” предприемат и по-крути, физически мерки спрямо него, както когато „„отгоре” ми изпратиха кърлежа – от онези, дето ухапват, вкарват си отровата и изчезват, а човек не знае, че започва да умира.” На всички препятствия Мангуров гледа като на необходими корекции в пътя към „синтеза”, за което казва: „Винаги усещах пазителите отгоре и за благодарност буквално се „издухвах” от раздаване при срещите с хората”.

Сред Ръководствата „свише” по-нататък се нареждат Архангел Михаил и Богородица, наречена Червената Дева. Първият – в нарушение на своята известна мълчаливост, веднъж му казал (в накъсаното и неподредено, с много отклонения повествование не става ясно къде и при какви обстоятелства) следното:

„Дотук добре. Да видим по-нататък” – „Толкова!” [...] Две-три години по-късно пак се „обади”, но този път с препоръката: „Отивай,  където те канят! Но ти решавай”!”

Това е казаното за срещата с Михаил!.. На следващия свръхсетивен Ръководител Мангуров се натъква по време на заръчаните пътувания из страната – Дева-София (Богородица), наречена Червената Дева заради следното преживяване с нея:

„Ходих и говорих: Русе, София, Пловдив, Мадара, Рила, Айтос… Имах благословията и от още едно същество – Дева-София. Тя – Червената Дева, излезе от горящия в Огъня на Любовта Христов Аз и тръгна към мен с поглед, който никога няма да забравя: Мъдрост, проникната от Любов. Интересен нюанс: помня как изглеждаше визуално – лице, дреха, коси, но цвета на очите не помня. Сякаш бяха сини – като цвета, свързан с Духа на Истината от „Завета на цветните лъчи на светлината”. Но важното е друго: през тези очи  ме гледаше Истината!”

Това изцяло потопено в Любов преживяване, което е подобно на мойсеевото с горящия храст, ни кара да гледаме на Мангуров като на един нов Мойсей, с което той влиза в конкуренция с Вергилий Кръстев, който също се смята за такъв (или поне нещо подобно). Но то е свързано не само с Христос, а и с „Духа на Истината”, упоменат по-горе като посредник на неговото Откровение. Тук става ясно кой е той – а именно този от „Завета на цветните лъчи на светлината”[2] на Петър Дънов – Учителя. С него изглежда е свързана и излязлата от Огъня на Любовта Христов Аз Червена Дева. Тя изглежда е една и съща с него и е червена явно защото е добре нажежена в пламъците на духа.

В този си вид Червената Дева – Богородица – по подобие на Архангела на българския народ, благославила говорните способности на Мангуров, в което е замесен и „огъня” Христос, когато „днес Дева-София се открива на онези духовни пилигрими, които се стремят към Огъня на Христовия Аз, за да намерят Истината с вдъхновението на Павел: „Не аз, а Христос в мен”. Тогава Спасителят може да използва всички богатства на душите по начин, какъвто Той реши. Като главен застъпник на човечеството пред Христос, Червената Дева с действие благослови говорното ми богатство в Името на нашия Господ. Тя четеше в сърцето ми и знаеше накъде вървя...”

Така духовното пилигримство на Мангуров стига до огина, както казваха старите хора някога, „Христос”, който той явно открива в самия себе си, и от който изкача Червената Дева, за да го благослави. Не е за учудване, че пътят му по-нататък – подобно на този на Вергилий Кръстев, води и до ... среща с Петър Дънов. Тя е кратка като всички други, но изчерпателна:

„[Той] внезапно се „появи” и в упор „изстреля”: „Какво искаш”? (Това звучи малко грубиянски – бел. моя.) Учителя е имал „навика” да пита по този начин определени свои ученици. Любовта – моментално отговорих без никакво колебание. Той разбра, че искам Любовта заедно с Мъдростта и Истината, т.е. искам всичко! Когато ме погледна, все едно гледаше Херувим, в погледа му съзрях „еони” Мъдрост, безмълвно питаща: „Знаеш ли какво поиска”?! После, сякаш леко зачудено каза: „Ама много те пазят”! ... „Пазят ме, защото много искат от мен” – последва също така моменталния Азов отговор.”


Димитър Мангуров (в центъра)

Тази опитност сякаш превръща Мангуров във водещ български окултист, който е въоръжен от Петър Дънов – Учителя всестранно – първо с Любовта, а после и с Мъдростта и Истината. Защо точно с тях, не става съвсем ясно, но може би, за да осъществи синтеза между Любовта (учението на Бялото Братство) и Мъдростта и Истината (антропософията). Тук той отново конкурира Вергилий Кръстев, който е въоръжен от Учителя със сребърния жест на Аполон.. Снабден със своите оръжия, сякаш познавайки погледите на Херувимите, Мангуров ги сравнява с този на Учителя, който се оттеглил, останал без думи от срещата (и ние така). Към това трябва да добавим само едно нещо, което я предшества, а именно:

„Подражавайки на Христа, Беинса слезе в мрачните дълбини на плътта, за да ни посочи Пътя към тази Любов! Няколко години по-късно, лично щях да я поискам от него. Но преди това трябваше да нарамя кръста си и тръгна към моята Голгота,  правейки първите крачки по пътя на ученичеството.”

От самосебе си се разбира, че Мангуров има среща и с Христос, за която казва: „Точно след една година – на 22.06.2003 г., „Слънцето” Христос засия в моето съзнание с пълния си блясък като Азът на Самия Бог-Отец! „Ключът”- Бодхисатва действаше!” Изначалното „дошло във Варна Откровение” е „ключът-Бодисатва”, осигурил достъпът до Христос в стил „Второ пришествие в етерния свят”, макар, както допълва той, „разбира се, намирането на Христа и реализацията на предначертаното „отгоре” протичат по различен начин, но всеки, тръгнал по този път, с удивление констатира, че започват да му се случват подобни на онези от Поврата на Времената събития, но в съвременен вариант и на по-друго ниво...”

Дали в етера или някъде другаде Мангуров среща Христос, не става ясно, но по-важно е „присъствието на невидимата „ръка”, която ме водеше през лабиринта на познанието”. В него той има и опасни срещи като тази с демоничното същество, представило му се за младия Беинса Дуно, но „на което казах няколко точни думи и то веднага показа истинския си уродлив вид.” Характерна е и опитността, когато „в края на века трима души бяхме седнали на по чаша чай във варненския „Фестивален комплекс” и водехме особено съдържателен духовен разговор. В определен момент духовните сетива на един от нас (на кой точно не става ясно!) се задействаха и видя как отгоре трите ни ангели-хранители просто тържествуваха. На отсрещната маса седяха също трима човека, водещи тривиален разговор. Техните „хранители” бяха клюмнали – почти заспали.”

От последното става ясна вярата на Мангуров във всякакви свръхсетивни опитности, дори и в такива елементарни и „праволинейни” като тази. Така „праволинейно” протича и тази с по принцип „до полуда” зловещия Пазач на Прага. Тя трябва да е нюансирана във всеки случай в зависимост от вътрешните душевни качества на човека, като при по-възвишените души да преминава по-леко, но все пак по уверенията на Рудолф Щайнер поне в началото на 20 в. никой не успява да я преживее и с това да си осигури гаранция за успешно посвещение в розенкройцерско-антропософските мистерии. „...Преди да постигне висшето съзнание, казва той, човекът трябва да се запознае с Пазача на Прага”.[3]

Димитър Мангуров също се хвали с такава среща, която обаче никак не го затруднява – той с един удар „ликвидира” зловещия Пазач и дори не си спомня как точно е станало всичко: „Не знам как, но все пак намерих някаква опора в аза, за да му „фрасна” един в „лицето”. Тъй като срещата е астрална, ударът мина „през него”.”

Друго по случая не се съобщава. Вместо коментар, ще приведем думите на един сериозен английски окултист от втората половина на 19 в., на чиито сведения Рудолф Щайнер често се е оповавал, заради което те могат да бъдат считани за благонадеждни: „Никой, който е преминал през Пазача на Прага, не може да бъде изкушен да разкрие тайната на Прага, защото само един луд би отрязал клона, на който седи”.[4] За Мангуров обаче не е проблем да опише своята опитност, при което прави впечатление нейната „опакост” – той е този, който напада и „фраска” препречилия му се Звяр, а не обратното, както се очаква. Като всички описани предишни такива, и тя протича кратко, решително и без много допълнителни (даже никакви) разяснения.

Накрая, преди да коментираме по-подробно този вид опитности, ще отбележим и „срещата” на Димитър Мангуров с Рудолф Щайнер (и такава има), който, както кратичко е записано само между другото в книгата, веднъж „„премина” през залата, усмихвайки се и кимайки одобрително с глава.” ...

*************************************************

Димитър Мангуров отказва да обсъжда и обяснява своите свръхсетивни опитности, директно заявявайки на публични места: „Откровенията не се коментират!”. В книгата си пък нарича хората, които му задават въпроси по тях „обвинители”:

”Изхождайки от разсъдъчните си души, „обвинителите” искаха приетите от мен и съпругата ми Откровения да „обсъдим” с тях и ако те се убедят в правилността им, тогава да бъдат изнесени публично. ... Доколкото знам апостол Йоан не се е нуждаел от потвърждението на други апостоли, за да напише „Апокалипсиса”, или пък Щайнер да е чакал оценката на „академичния съвет” за своите небесни изследвания. Вече подчертахме: нужните за епохата Откровения идват при готовия за тях приемник, който може да ги разбере и съобщи на другите на ясен и точен език!”

Наистина, смятайки се всевишен на основата на сравняването си с Рудолф Щайнер и Евангелист Йоан, Мангуров и в този случай отказва да аргументира своите „откровения”, но забравя, че той не е посветен като тях (или най-малкото не е известно да е такъв). Заради което, макар и да е „ликвидирал” Пазача на Прага, сведенията му не могат да бъдат взети автоматично за автентични. По-будната и нежадна за сензации част от аудиторията се притеснява от тях, защото, например, с просто око се вижда, че те не са обективни, а лично оцветени и интелектуално предпоставени. Това личи от описанието на случаи като този с Учителя, който имал „навика” да пита по описания рязък начин определени свои ученици. Така – а не по някакъв друг начин – той подходил и към Мангуров в описаната свръхсетивна опитност – с кратък и рязък въпрос го попитал за неговото желание!.. На което той отвърнал по описания начин. Подобно е заявлението на Мангуров, че е вдъхновен от Архангела на езика на българския народ. То изглежда предпоставено от това, че „истинската реторика обаче не е просто правилна подредба на красиви думи в изречения, а предполага връзка с Архангела на народа”. Така предположената връзка Мангуров превръща с действителност – но във въображението си, където тя съществува като хипотеза. Подобен е и случая със св. Петър, който му „демонстрира начина за влизане в Царството Небесно”. Този светец, според Евангелията, е принципният „ключар” на Духовния свят и сякаш затова Мангуров избира него, а не някой друг, за да му отключи „рая”. Явно и това се случва във въображението му. Такъв е и случаят със срещата му с Учителя, за чието Слово е прието да се казва, че въздейства преди всичко на сърцето, а не толкова на ума. И сякаш именно поради това при срещата си с него Мангуров поисква точно Любовта, а не нещо друго, едва след което приема и Мъдростта и Познанието (да не е глупав – дават ли ти, вземай). По този „нагласен” начин протича и срещата му с Архангел Михаил, за когото Р. Щайнер казва, че е мълчалив и стимулира собствената инициатива на човека. Затова и в случая с Мангуров той мълчи, или по военно му кратко го подтиква: „Дотук добре. Да видим по-нататък!” ... Подобно е и положението с „цветното” изживяване на цветната (Червена) Дева, „оцветено” от „цветния” „Завет на цветните лъчи на светлината”, свързан и с „цветния” (може би синкав) цвят на очите на Духа на Истината – всичко е цветно в тази опитност на Мангуров, която явно също протича в неговото въображение или под формата на халюцинация. Нагласено сякаш протича и срещата му с принципно свързаният със слънцето Христос, който подобно на слънце „засиява” пред неговия поглед „в пълния си блясък”, а не по някакъв друг, „по-мрачкав” начин.

Тези опитности са част от аргументацията на „дошлото във Варна Откровение” за Бодисатвата! Те обаче правят впечатление със субективността си, липсата на конкретика, тривиалното,  простоватото, кухото, наивното и неубедителното си звучене, както и с елементарния си, праволинеен характер в случаи като тези с „клюмналите” ангели. Към тяхната „свръхсетивна” доказателствена база Мангуров добавя и тази, взета от антропософията, която трябва да отличи неговата информация от „неконтролираните „сибили” от женски и мъжки пол”, с каквито „днес в България на духовния „фронт” е пълно ... Хората без солидна антропософска подготовка и неизградена съзнателна душа се затрудняват в различаването на правомерния от луциферо-ариманическия начин на връзка с Боговете. Едно от обвиненията срещу мен е в „медиумство”, като се визира по-скоро моята „половинка”.” Антропософията обаче, или „солидната” антропософска подготовка, сама по себе си не може да послужи за застраховка срещу получаването на погрешни „откровения”. „Познавайки какво са казали по въпроса, двамата големи на 20. век [Р.Щ. и П.Д.-Учителя], мога с пълно основание да заявя, че нашите начини за връзка с Духа се покриват с препоръките им и нямат нищо общо с медиумството и другите форми на атавистична духовност.” Но Рудолф Щайнер не е давал такива препоръки, за каквито говори Мангуров, а само тези, записани в книги като „Как се постигат познания за висшите светове”. Те трябва да водят до развиване на ясновиждане, ясночуване и интуиция (преди всичко първото), но само в контекста на посвещението в мистериите на розенкройцерите[5]! А не заради самоцелното получаване на „частни” откровения „свише”! Без реализираното розенкройцерско посвещение те губят смисъл и дори стават вредни, тъй като, според Р. Щайнер, в бъдеще специално ясновидството (но това се отнася и за другите две по-висши способности) трябва да върви ръка за ръка с посвещението. В миналото е можело те да бъдат развивани поотделно, но не и днес – както и занапред, което означава, че единствено посвещението, останалото за съжаление нереализирано през 20 в., може да послужи за гарант за обективно ясновиждане и ясночуване. Такова обаче в случая на Димитър Мангуров не се констатира!

Във връзка с това ще отбележим и подобните опитности на съпругата на Димитър Мангуров, Рада, за които в същата книга се казва:

„В един слънчев предиобед на 2001 г. съпругата ми вървяла по варненска улица. Била излязла по служебна работа, но това не ѝ пречело да се радва на живота. Пътьом извършила и някакво „малко” добро. Изведнъж Духът от Петдесятница нахлул през седма чакра, „слязъл” до първа и започнал  спираловидно – отдолу нагоре – като вътрешен вятър да завихря подред „листенцата” на всички „лотосови цветове”. .... „Косата ми сякаш беше изправена нагоре, бях в еуфория, имах чувството, че не стъпвам по Земята и обичах всички хора” – с вълнение си спомня тя. Завръщайки се в службата, колегите удивено я запитали: „Да не си пила нещо”?! Защото много добре знаели, че нито пие алкохол, нито пуши, а от 1998 г. сме и вегетарианци.”

Това са усещанията на мангуровата съпруга, които тя, както и нейният съпруг, приписват на действието на „Духа от Петдесятницата”, т.е. на Светия Дух! Това става неясно защо и по какви критерии, защото по въпроса не се казва нищо повече. Създава се впечатлението за настъпило спонтанно посвещение, каквито, според Рудолф Щайнер е имало с Манес и Жана Д’арк. Това води до получаването на откровения: „След „чудото” със завихрянето – а не след катастрофа, кома, ослепяване или друго драматично събитие – спътницата ми във физическия, емоционален и духовен живот не само придоби способността да пропуска през себе си откровения, но и по особен начин да проверява тяхната достоверност. Този дар го получихме като помощно „средство” в захванатата Работа за Бога и неслучайно дойде в самото ѝ начало.”

Придобитата степен на „посвещение” – нека го наречем така – на Рада Мангурова по „скалата” на Рудолф Щайнер трябва е тази на Инспирацията. А тази на Имагинацията (ясновиждането) изглежда е развита още преди това, защото за нея не се казва нищо – просто я има. Достоверността на първата, което съпругът нарича „пропускливост на откровения”, се доказвала по „особен начин”[6] – но  какъв точно, също не знаем. Има нещо като гаранции или уверения за тях, които са следните:

„Изрично уточнявам: не сме „ловци” на откровения чрез медитации или други подобни духовни техники, а се придържаме по-скоро към едни малко странни на пръв поглед думи, изречени от Щайнер към края на живота му: „Не е нужно да се медитира, а трябва да има много размишление, да иска човек да намери вътрешни решения”. Бъдещето е на импулсите от Шестата културна епоха, когато човечеството ще живее в едно непрекъснато размишление за духовния свят. Ако днес правим същото, тогава „идеята отгоре” слиза в предварително разработена почва и не само бива възприемана с разбиране, но може да се „вкорени” и даде впоследствие плод. „Не трябва да се желае нищо, преди то да е обхванато от правилното познание”, ни посъветва Щайнер, защото Духът винаги се „обажда” неочаквано, вълнуващо, изпълващо и носи отговора по различни пътища към човека, който е готов за него.”

„Малко странна” е значи методиката за постигане на откровения от духовния свят на Димитър и Рада Мангорови. Тя е свързана с описаното спонтанно „посвещение” в духовния свят, което, както става ясно обаче, няма нищо общо с тази, препоръчвана от Рудолф Щайнер в книги като „Как се постигат познания във висшите светове”, водеща не до спонтанно, а до волево посвещение в мистериите на розенкройцерите. Което означава, че Мангуров самоопровергава казаното от него по-горе, че „нашите начини за връзка с Духа се покриват с препоръките [на Рудолф Щайнер].” Те обаче явно не се покриват, а дори са противоположни, водещи до „спускане” на странни, често ирационални идеи от неясен източник. За посвещение от йерофант – което е най-важното – каквото е розенкройцерското, не става и дума, а само за завихряне на чакри, което само според уверенията на Мангуров е извършено от „Духа на Петдесятницата”. На това ние трябва да вярваме, но дали наистина е било така – само един Бог знае.

Описаният метод явно не е духовно-научен в смисъла на Рудолф Щайнер, а представлява някаква „домашна” форма на посвещение, гарантирана не от йерофант, а от изправената коса, еуфорията, извисеността над земята, както и от „неочаквания”, „вълнуващ” и „изпълващ” начин на „обажданията” на Духа. Но това са субективни усещания, които не са достатъчно убедителни и не могат да докажат „откровенията”. Те могат да бъдат надеждно оценени само от специалист – една лигитимна „професионална” мистерийна школа, специализирана в провокирането и осъществяването на посвещения на подготвените и преминалите успешно „изпита” на Пазача на Прага човешки души. Така те могат да бъдат отличени от фалшификатите, каквито в тази област не липсват още от времето на Кришнамурти, както и от обикновеното „квартално” контактьорство и/или това, демонстрирано по кабелните телевизии.

Ефективно действаща мистерийна школа обаче днес няма. Такава бе основана в Германия от Рудолф Щайнер през 1903 г. като продължение на вече съществуващата езотерична школа на Теософското Общество, създадена с участието на Учителите на Мъдростта и Хармонията на чувствата. През 1906 г. тя се трансформира в школата „Мистика етерна”, където участват и масони, а после и в тази на преоснованото в края на 1923 г. Антропософско общество. Неуспехът на последната обаче, изразяващ се в нейното недовършване заради преждевременната смърт на основателя, както и в липсата на реални посвещения още преди това (за след това да не говорим), позволява появата на феномени като този на сем. Мангурови, които имитират посвещението, но не го заместват.

Неподлежащите на коментар и доказване „откровения” на Димитър Мангуров и особено ръководствата му „отгоре” наподобяват тези, описани от Вергилий Кръстев[7], но докато при него те датират още от ранно детство, за да прерастнат в това на „Он”, при Мангуров те идват по-късно – след като „отгоре”, както пише той, му осигуряват антропософската енциклопедия и той започва да я чете. И двете обаче водят до едно и също – срещите с Петър Дънов – Учителя, на които първо Вергилий Кръстев получава сребърния жезъл на властта с думите, че е главния жрец на Аполон, а Мангуров – този на Любовта! Също като Вергилий Кръстев, който налага своята програма „Изгревът”, за да препрограмира учението на Бялото Братство, той с помощта на своето ръководство „отгоре” сътворява идеята за „синтез” между Бялото Братство ((уж) манихейството) и антропософията (розенкройцерството), за да препрограмира антропософията. И също като него шумно и безпардонно се налага, или както самият казва: „Непрекъснато биех „камбаната”, че двата импулса не могат един без друг, защото просто ще пресъхнат, ако считат себе си за самодостатъчни”. И независимо от оказаната съпротива и неприемането като някакъв новохристиянски мъченик също като него се бунтува, упорства и възмущава, че не е разбран: „Беше ли разбран  Импулсът? С минимални изключения – естествено не, но важен е актът на излъчването, а времето за практическото му реализиране е въпрос на бъдещето. ... във времето последваха множество опити за отхвърляне, омаловажаване или неглижиране на Откровението както от средите на антропософите, така и от „братята.”

Също като Вергилий Кръстев (брат Вергил) Димитър Мангуров не се притеснява от съпротивата на „обвинителите”, безразличието на антропософите, критиките на ръководството на Бялото Братство във Варна, което издава много адекватни (както излиза) „осъждащи декларации (три броя) от името на еди-кой си[8], после наеха зала и в продължение на повече от два часа ме охулваха и обявиха за „Франкенщайн”, а накрая финишираха с трикратно проклятие за смърт пред портретите на Христос и Беинса на „братското лозе” край Варна и то след произнесената от мен за първи път в цялата история на този братски център антропософска Медитация на Основополагащия Камък!”. Това обаче не смущава Мангуров, който също като брат Вергил, води дългогодишна ефектна медийна война (и до ден днешен) – „сам срещу всички”, ръководен „отгоре”....

[1] Виж http://bgmart.blog.bg/drugi/2020/05/23/vergilii-krystev-pisatel-jrec-i-novoevangelist.1711958

[2] Изработен през 1912 г. в Арбанаси в месеци на уединение въз основа на стихове от Библията 

[3] Р. Щайнер, „Търсенето на новата Изис – Божествената София”, ИК „Изис София”, Софи, 1998

[4] C. G. Harrison, „Transcendental Universe”, London, 1896

[5] Също като школата, и те не са резултатни, заради което Р. Щайнер се отказва от намерението да напише втора част на книгата

[6] Най-вероятно става въпрос за метода на хрумванията, считани за откровения, засичащи се с други, две или повече подобни такива, от различни източници, за който Мангуров дава да се разбере по време на публични изяви

[7] Виж http://bgmart.blog.bg/drugi/2020/05/23/vergilii-krystev-pisatel-jrec-i-novoevangelist.1711958

[8] Ръководител на Бялото Братство във Варна по онова време е Соня Джеджева