Докато, независимо от всичко, казано дотук, със сигурност да не можем да кажем, че Филипопол или Пловдив е градът, в който се слага началото на богомилството, то повече от сигурно е, че в него се полага началото на неговия край! Това става по времето на византийския император Алексей I Комнин в самото начало на 12 в., от когато датира първото сведение за гонение и екзекуция на богомили. За това съобщава биографиятa „Алексиада”, в която се казва, че по време на свой военен поход Алексей I Комнин отсяда във Филипопол, където към външните победи решава да добави и една идеологическа – тази срещу тамошните манихеи. Заради това дъщеря му Ана Комнина го слага наравно в Константин Велики или като „тринадесети апостол”:

“Но той изпълнил Изтока и Запада с военните си подвизи. Или защото не е ценял словесността? Но той като никой друг се е занимавал с божието писание, за да изостри и езика си за борба с еретиците. И той единствен съгласувал оръжието със словото. И с оръжие победил варварите, а със словото — безбожниците. Така че и тогава той подготвил срещу манихеите по-скоро апостолска, отколкото военна борба. И аз наистина бих го нарекла тринадесети апостол. Макар някои да отдават тази чест на Константин Велики, аз мисля, че Алексий трябва да се нареди наравно със самодържеца Константин, или ако някой оспорва това, той трябва да бъде поставен и като апостол, и като император след Константин. Защото, както вече разказахме по-горе, когато поради споменатите причини бил при Филипопол и куманите не били още тръгнали, той извършил допълнителна работа, по-велика от пряката му задача, като отклонил манихеите от горчивата им вяра и ги въвел в сладкото учение.”

Така в края на 1114 г. Алексей I Комнин посещава за първи път Филипопол и „от сутрин до следобед или до вечерта, а случвало се и до втора или трета нощна стража поучавал в истинната вяра, като изобличавал лъжливостта на тяхната ерес. [...] Защото продължавал често разговорите си от ранна сутрин до късно през нощта. И като не прекъсвал тези си беседи, той обикновено оставал без обяд, и то като стоял сред лято в изложената си на слънцето шатра.”

След известно време Алексей напуска Филипопол, но скоро се връща, за да продължи споровете си с манихеите и специално с трима от тях, когато „спечелил двойна победа – над варварите с оръжие, а над еретиците — с благочестиво слово. След като отново се върнал във Филипопол и си отпочинал малко, той се хвърлил отново в борбите. Викал при себе си Кулеон, Кусин и освен тях Фол, наставници в манихейската ерес, които иначе били като другите манихеи, но били страшни в защитата на своето нечестиво учение, непоклатими пред словесните доводи и премного опитни в изопачаването на божието слово и в тълкуването му по еретически, и с тях водел всеки ден словесна борба.”

Накрая, удържайки идеологическа „победа” във Филипопол, както смята Ана комнина, Алексей отвежда въпросните трима манихейски водачи в Константинопол, където продължил споровете. Двама от тях „като най-злословни от всички манихеи и явно отиващи към лудост, хвърлил в така наречената Елефантинска тъмница и като им предоставил в изобилие всичко нужно, оставил ги да умрат само от собствените си грехове”.


Еретици на колене

Това е първото историческо свидетелство за физическо посегателство на идеологическа основа над богомилите в лицето на неговите водачи от Филипопол, двама от които, както става ясно, завършват живота си в константинополската тъмница. В следващата глава на биографията се съобщава за втори подобен акт, извършен от Алексей Комнин срещу човек, определен като водач на богомилите на име Василий. За него не се съобщават данни за произход и местоживеене. Той е заловен с 12 негови апостоли и публично екзекутиран чрез изгоряне на клада – акт, който, освен всичко друго, има и алегоричен характер с напомнянето за загиналият от мъченическа смърт през 3 в. Манес и неговите 12 апостоли, както и на насилствената смърт на митичния тракийски цар Резус и неговите също 12 на брой воини в споменатата песен от Омировата „Илиада”.

Погледнато от гледната точка на троичния социален организъм, стореното през 1114 г. от Алексей Комнин посегателство над филипополските богомили и другият техен водач Василий е израз на факта на безапелационното налагане на един от неговите членове, а именно политическият, над духовния или религиозния. (Нормално единият не би трявало да се бърка в дейността на другия.) Това бележи началото на последния етап от дългия и от определена гледна точка съвсем закономерен процес на оттеглянето на духовната или жреческата власт за сметка на политическата. Това се проявява особено в изличаването на мистериите от лицето на Земята, започнало дълго преди настъпването на фазата на материализма, за да може последният да се превърне в по-нататъшен двигател на развитието на човечеството.

  Еретици на колене

Арестуването на тримата богомилски водачи във Филипопол и трагичната кончина на двама от тях в Константинопол, заедно с изгарянето на Василий, е първият етап от „обезглавяването” на богомилството на физически план, дал тон на следващи разправи с него на Балканите, като например тези, известни в България и Сърбия. Може би това го кара да се „оттегли” или метаморфозира на Запад под формите на албигойството, катарството и някои други разклонения. Окончателният му край обаче е сложен през 13 в. от Тома Аквински (1225-1274), както е документирано в основната му книга „Сума Теологика”. В нея той лаконично и категорично осъжда на смърт заловените катарски еретици, предавайки ги за екзекуция на органите на светската власт, по следния начин:

„По отношение на еретиците две неща трябва да бъдат съблюдавани: едното засяга тях самите, а другото Църквата. От тяхна страна има грях, заради който заслужават не само да бъдат отделени от Църквата чрез отлъчване, но и да бъдат отстранени от света чрез смърт. Защото покварата на оживяващата душата вяра е нещо много по-тежко отколкото фалшифицирането на пари, с които се поддържа външният живот. Поради тази причина и при положение, че фалшификаторите на пари и другите злосторници са осъдени незабавно на смърт от светската власт, много по-основателно е еретиците веднага след като бъдат осъдени за еретизъм, да бъдат не само отлъчени, но и умъртвени. От страна на Църквата обаче е милостта, която се стреми към връщането на отклонилия се в правата вяра, заради което не го осъжда веднага, а след „първо и второ предупреждение" според нарежданията на Апостола: ако след това той продължава да упорства, Църквата вече без да се надява на неговото обръщане търси спасението на другите чрез отлъчването и отделянето му от Църквата, при което го предава на светски съд, който да го отстрани от света чрез смърт.” (Бел. под линия: Summa Theologica, II–II, Q.11, art.3.)

Тези думи са израз на звучното затръшване на вратата на мистериите в обществен план и широкото отваряне на другата - тази на външната материалистична наука, на която служи и създадената от Тома Аквински схоластика. Последното твърди самият той, когато в следващата си инкарнация в края на 19 в. е прероден като Рудолф Щайнер и казва, че настоящата наука се явява „абсолютно продължение на най-интимният нерв на схоластичната теология”. Същият признава и за духовни грехове, извършени в миналото и необходимостта те да бъдат изплатени не с друго, а с ..... антропософията:

Също и самото Евангелие престана да бъде разбирано, когато в недрата на схоластиката бе постановено, че откровения може да се получават чрез вяра, а не чрез познанието, което не може да се издигне до свръхсетивното. Това постановление за невъзможността хората да добиват познание вече беше грях спрямо християнството, беше грях спрямо изпращането на Светия Дух от Отца при Кръщението на Исус и от Христос по време на Петдесятница. Така че в недрата на човешката еволюция, в това, което продължаваше да се нарича християнство, бяха извършени много грехове спрямо изначалните християнски импулси и това, което днес е истински необходимо, е повторното връщане към тези изначални християнски импулси. [...] Защото беше невъзможно вярата да доведе до разбиране! Това, което трябва да направим в недрата на човечеството, е да изкупим самото познание за свръхсетивното като го накараме да се възвърне. (Бел. под линия: Събр. Съч. 214, лекция от 30.08.1922.)

Така през 13 в. Тома Аквински слага краят на една дълга и продължителна линия на противопоставяне на светския световен принцип в лицето на Църквата и Държавата над мистерийния, своеобразен и трагичен връх на което се явява римокатолическата Инквизиция на неговия Доминикански орден. Тя унищожва далите вече плод тракийски зародиши на средновековните манихейски мистерии. Това обяснява защо през следващия си живот той, а не друг, е призван да създаде антропософията като един вид реванш. Световен парадокс е, че като посветен тогава на розенкройцерското второ граалово течение той се явява крайно звено на една дълга линия на мистерийно развитие, произлизаща от Манес, на последните остатъци на чието първо граалово течение – средновековното манихейство – в инкарнацията си като Тома Аквински де факто се явява ликвидатор! Затова, може би, той никога не формулира последното като граалово, дори когато разказва за идеята за създаването на розенкройцерството по време на известната среща в духовния свят на Манес с Буда, Скитианос и Заратустра. Преди неговата поява, обаче, Манес първо трябва да е получил през 9 в. Светия граал, после да е инициирал богомилството и едва тогава да е „опрял” до розенкройцерството. Първите два елемента от веригата Р. Щайнер пропуска да отбележи в своите лекции, както въобще пропуска да спомене и думите богомилство и богомили на публично място. След всичко казано дотук, става ясно защо.

  Еретици на колене

Чрез антропософията и антропософската окултна школа от нов тип през 20 век Р. Щайнер обаче, както и някои от неговите сътрудници като Мария Щайнер и Ита Вегман, които също са бивши членове на Доминиканския орден, се опитват да възстановят изгубените за човечеството мистерии, усилията за което продължават до днес!

живее в нас ! Те никога не са преставали да съществуват !
Панацея