Този спомен свидетелства за особената смърт на Петър Дънов, считана навремето за „нарочна” и която може да се изтълкува като своеобразна форма на самоубийство. В други спомени се дават повече подробности за обстоятелствата около нея [51], но в този специално се набляга на тези, които я ускоряват. При всички положения подобно посегателство върху физическото тяло изключва възможността Петър Дънов да е бил надарен с физическо безсмъртие. Мнозинството негови последователи обаче отказват да приемат този очевиден факт, за което свидетелства и следния спомен на брат Атанас Минчев, обясняващ под друг ъгъл случките около погребението:

„Така ми се възложи на мен и брат ми Гради да копаем гроба на Учителя. Краят на месец декември беше студен, земята беше замръзнала. Копаеше се много трудно и мъчително. Защо и как, не знам, но на Славчо Печеников - Славянски му се роди идеята гробът да бъде изкопан много дълбок. Той предложи след като се изкопае, да се поставят четири кола и върху тях - дървен под. Идеята му беше да не се поставя върху ковчега с тялото на Учителя земя, защото То е одухотворено. Така че между дъното на гроба и положения ковчег до сложените отгоре дъски върху напречните колове, да има най-малко един метър празно пространство. А гробът беше дълбок повече от два метра. Тази идея на Славчо Печеников след това създаде много проблеми и се получиха такива неща, които заблудиха и поставиха в изкушение мнозина от учениците на Школата. [...] Пристигнаха братята и сестрите с тялото на Учителя. Снеха го от плещите си, положиха го на земята, направихме молитва и пуснахме ковчега долу в гроба, да легне върху земята. [...] Тогава започнаха всички да хвърлят бучки пръст, според обичая. Но всички хвърляха към краката, а не към главата на ковчега. Хвърляха, що хвърляха, натрупа се една голяма камара пръст. По едно време се чу някакво срутване. Всички се огледаха и изтръпнаха. Всички търсеха да стане някакво чудо. Искаше се на мнозина пред техните очи да се види как Учителят се възнася към Небесата. Учителят се беше възнесъл преди няколко дни и напуснал тялото си [погребението става на петия ден], а ние, малките човеци, трябваше да погребем тялото. Та Той се беше погрижил за това. Мен ме определи да копая гроба, Боянчо го подготви да направи ковчега, трети - да знаят къде да бъде погребан. Той се беше погрижил за всичко приживе, а ние сега трябваше да го изпълним. После мнозина питаха защо е станало това срутване и дали е било срутване. Ами това беше срутване, защото всички хвърляха пръст върху мястото на ковчега от кръста надолу към краката. А нагоре никой не смееше да хвърли. Тази тежест натегна. А гробът беше дълбок и широк и се натрупа много пръст върху гредите, които трябваше да послужат като покров върху ковчега. [...] С това срутване какви ли не приказки се изприказваха. Говориха какви ли не неща. А никой не дойде да ме пита какво е положението. Да ни пита нас, Гради Минчев, Атанас Минчев и другите, които сме живи досега, та да им разкажем как са нещата. Ама те знаят много добре, че ние знаем каква е истината, но на тях им се иска да бъде другояче. Иска им се някакво чудо. […] Дори на четиридесетия ден пръстта върху гроба пак бе хлътнала. Ще хлътне, защото тежестта беше много голяма. Нали под дъските и гредите до ковчега на Учителя имаше най-малко метър разстояние. А тези греди, поставени в дупки, изкопани в жълт пясък, поддадоха и всичко слегна надолу. Ако знаех, че така ще се развият нещата, никога нямаше да се съглася да правим гроб по славянски обичай. Оттук започна дни и години да се умува какво е станало при погребението на тялото на Учителя. Обикновено, когато отивах на работа, всеки ден минавах покрай мястото, където бе положено тялото на Учителя. Заставах по една минута до гроба Му и след това, като се настройвах и се зареждах психически, тръгвах на работа. Една сутрин ме посрещнаха Иван Кисьов, Галилей Величков и някои други братя. Казаха ми: "Атанасе, почакай малко, днес е четиридесетия ден, откак си замина Учителят. Сега Учителят ще възкръсне." [Възкресение като това на Христос и Лазар, касаещо физическото тяло става на третия ден. На четиридесетия ден Христос се възнася.] Аз, разбира се, не чаках да възкръсне, но минавайки покрай тях, видях хора, които тичат към мястото на Учителя, понеже се чу шум оттам. Затичах се и аз. Какво да видя? Гледам - гробът беше потънал в едната си част. Защо бе станало това? Единият кол беше паднал или беше се изместил, или изгнил и се счупил от голямата тежест на пръстта, която тегнеше върху него. Когато копаехме, на дъното на гроба нямаше влага, нито вода, но земята беше влажна. За мен колът беше поддал и дъските под тежестта на пръстта се бяха наклонили върху празното пространство, което беше над ковчега, а то беше високо метър. Ето така стоят нещата. Но това стана на четиридесетия ден. Съвпадение ли беше това? Ако не ми беше казал Кисьов, че този ден бе четиридесетият, аз нямаше да зная нищо. Но аз лично чух шума на този четиридесети ден. Лично отидох и видях как пръстта на гроба от едната страна беше се слегнала, паднала навътре и беше потънала в онова празно пространство, което се намираше над ковчега. По-късно чух да разправят, че този шум станал на трясък и че това било на самото погребение. Това не е вярно. Аз бях на погребението. Ние с Гради спускахме ковчега. Даже там имаше хора, които стояха денонощно, за да го пазят, да не се извърши посегателство върху тялото на Учителя и да не се получи онова, което е написано в Евангелието с гроба на Христа. Нали евреите отиват при Пилат и го измолват да постави стража на гроба на Христа да не би учениците да го откраднат и после да кажат, че е възкръснал. Тук също имаше такава охрана от братя до четиридесетия ден. Така че, преди четиридесетия ден с гроба и около гроба на Учителя нищо не се е случило. Този ден приятелите извършиха изравняване на гроба. Носеха се какви ли не слухове, че Учителят е възкръснал.”[52]

Това обяснява по нов начин случая с „дематериализацията” на Петър Дънов на Изгрева. Всички описани подробности дават да се разбере, че най-вероятно гробът е пропаднал именно заради особената си конструкция и натрупалата се пръст в единия край, а не заради евентуалната „дематериализация” на Дънов. Дори и тя да се беше случила, това нямаше да се отрази на тази конструкция, която и без тялото щеше да продължи да крепи насипа. Но за търсачи на чудеса и „дематериализации” като Влад Пашов и Боян Боев за предпочитане е другата версия, а тази първият дори не е включил в книгата си. Той предпочита другата, независимо, че тя не отразява точно събитията, а представлява неразбираем за незапознатите микс от два различни случая от два различни дни – първия и 40-я.

Така, вместо с печален край, историята за магическите способности на Петър Дънов след неговата смърт се сдобива с ново начало! То подновява вярата на последователите на дъновизма в тях, каквато е нелице и днес, независимо от очевидната истина по въпроса. Тя е засвидетелствана, например, в новата електронна версия на книгата от Влад Пашов със следното описание [53]:

„Дънов не е от тоя свят и е практически неуязвим на физическото поле”.

Други дъновисти след смъртта на Дънов твърдят:

„Учителят можеше да лекува неизлечимо болни, да възкресява даже и мъртви, защото Той беше Господар на живота и на смъртта и познаваше законите на живота. Имаше примери на лекуване на болни, граничещи със смъртта и възкресението” [54]; „Учителят казва: "Аз мога да разпръсквам Своето тяло" [55]; „Учителят беше Маг от най-висш порядък, защото разполагаше със силите на природата за изпълнение на Божията воля и за благото както на отделни хора, така и на цялото човечество” [56] и т.н.

Легендата за магическите способности на Дънов може да бъде погледната и от друг ъгъл – този на явно съществуващия в средите на истинските Учители закон, възникнал след появата на окултизма в общественото пространство през 19 в. – а именно да не се явяват физически никъде в него, а за изявите си да използват посредници като Елена Блаватска и Рудолф Щайнер. (В случая на Елена Рьорих става въпрос за изява на псевдоучители.) Неслучайно през последните 150 г. за тях липсват каквито и да било исторически свидетелства. Според д-р Щайнер, по негово време Хр. Розенкройц е бил въплътен в тялото си, но сведения за негови изяви няма. Светът днес ги е забравил. Това показва, че те не си позволяват да се изявяват по какъвто и да било начин и особено физически. Това явно става в името на човешката свобода, която всяка тяхна подобна изява ще накърни.

Сравнен с техния случай, този на Петър Дънов е съвсем различен! Той даже е обратен на техния, защото при него няма нищо от скромността и дискретността на Учителите, а вместо това, той се изявява масово, изтъква се, заплашва, хвали се, отмъщава (виж също приложението накрая), без основания нарича учението си „божествено”, идентифицира се с Бог и Христос, позволява да му рисуват икони, чрез посредника си Лулчев се меси във външната политика на България [57] и т.н. Това е накарало един негов съвременник да го определи като: „Безумен честолюбец - това е Дънов. С темперамент на ипохондрик, с посредствени способности, хитър, практичен, злобен и прикрит, главната черта у Дънов остава все пак неговата болезнена амбиция, която не престава да расте с всеки нов ден.” [58]

Амбицията кара Дънов да стигне дотам, да сравни учението си със светлината:

„Моето учение е тъй необходимо за вас, както светлината. Ако можете да живеете без нея, да, но не можете; вие ще умрете без моето учение, тъй както умират без светлина и без вода.” [59]

В други случаи по повод на отправени публични обвинения, той, обратно на истинските Учители, се натрапва и заплашва целия българския народ:

1. случай: „Сега съм дошъл в България. Много пъти съм казвал: аз мога и на друго място да работя. Ако не ме искат българите, казвам, другаде ще отида. Ако българите мислят, че аз нося зло на България, че искам да я разруша, казвам: ако мислите тъй, че аз ви желая злото, не мисля за вашето щастие, аз съм готов да напусна дома ви и да отида другаде. Нямам нищо против. Но ако моето присъствие ви носи благословение: да ви направя свободни, да не пострадате като народ – не изпущайте случая.” [60] 

2. случай: „И сега българите мислят, че могат да се повдигнат против мен. Това, което аз говоря, са Божии думи; това са Божии закони. Ако те се опитат да нарушат Божиите закони, Господ ще ги заличи от лицето на земята. Те казват: „Този човек е самозванец“. Не, българите трябва да знаят, че каквото е отношението им към мене, такова ще бъде и отношението на външния свят спрямо тях. Ако те изменят отношенията си към мене, и външният свят ще измени отношенията си спрямо тях.” [61]

В последното изказване отново проличава самоидентификацията на Дънов с Бог, заради което е бил обвиняван в самозванство от съвременниците си. В други случаи той се оприличава с Христос, което също е било забелязано от съвременниците му, един от които, д-р Кирил Чолаков [62] е написал: 

„До  каква  степен  всичко  това  е  пускало корени и в душите на дъновите следовници, става видно и от техни признания. Така например една негова сподвижница заявява: "Аз вярвам, че неговата мисия е по-велика от тая на Христа, защото един и същ дух в различни епохи и времена не може да се проявява по същия начин... Той е звездата на изтока, той е звездата на новото човечество, той е звездата на новата епоха, той е който ще обедини под своя скиптър, под скиптъра на всемирното бяло братство всички народи и всички религии. Ще има тогава едно слънце, една държава, една вяра, един Бог, управител и ръководител на всички." Това още по-ярко проличава, когато един християнин задал въпрос на дъновистки апостол: "Вие постоянно казвате, че сте вярващи християни. Добре, ако сега Христос би се явил, вие с вашия "учител", бихте ли му се поклонили, като на Бог - Спасител?". Дъновисткият апостол горделиво отговорил: "Не, няма да се поклоним на Христа, защото нашият учител Дънов стои много по-високо от него" (вж. Н.В.: "Злобата на един дъновист, срещу народната ни църква", стр.27). Еднаж дори един ученик на Дънов се провикнал: "Блажени сме, че виждаме Христа, прероден в учителя Дънов" (вж. Арх. Евтимий: Писма за Дъновизма", стр.64).”

Духът на оприличаване на Дънов с Бог и Христос едновременно се поддържа и днес в някои среди на Бялото братство. Това показва неговия „архив”, събран от д-р Вегилий Кръстев (1938 - 2017) в 33. томната поредица „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее” [63]. Негово мото са следните думи на Петър Дънов:

„Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм на земята, проявявам Мъдростта и Делата в Истината на Божията Правда.

Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който владее целият Всемир и Съм сега между вас в пътя.

Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм в плът на земята и в Духът на Небесата.

Знам помишленията ви, мислите ви и желанията ви.”  

20 декември 1926 год. Разговори на Учителя Дънов с ръководителите на братските кръжоци в страната. [64]

Редом с това стои и твърде подобното верую на д-р Кръстев, показващо, че горните думи може да са били негови собствени, но приписани на Дънов:

„Вярвам във Великият Учител – Беинса Дуно, Всемировият Учител на Вселената, който владее целия Всемир с животворящата Сила на Духът Христов, който бе между българите в плът и кръв, в Сила и Живот, в Слово и в Дух Животворящ, открил Школата на Всемирното Велико Бяло Братство 1922-1944 г. за пръв път на земята и във Вселената. Словото му бе Бог. И Бог бе в Сила, Дух и Мощ чрез Словото му.” [65]

Днес ръководството на официален Изгрев не се разграничава от програмата-архив „Изгревът” на д-р Кръстев, където фигурират много подобни изказвания, определящи духа в Братството днес. Това означава, че то стои зад всичко написано в него, вкл. и зад подобни думи, което се подкрепя и от факта, че длъжността зам. управител и на двете организации към дадения момент, се заема от един и същи човек.

* * * *

Независимо от мъглявото самооприличаване на Петър Дънов с Христос (и Бог), няма конкретни доказателства неговото физическо тяло да е било християнизирано, което означава той да е бил фантомизиран – от него или от Светия Граал. Но само „тялото на възкресението”, както се нарича в окултизма, дава възможност на човек да се нарече маг в истинския смисъл на думата. За друг смисъл в случая не говорим. Всичко приведено до момента обаче показва, че Петър Дънов не е имал такова тяло, което означава, че той не е бил маг, за какъвто е смятан  днес.

Както видяхме, той неоснователно твърди, че „един светия и един Учител не стоят в гроба. Когато пръстта покрие ковчега, те дематериализират тялото си, което не е като на обикновения човек”. Но по подобен начин той си представя и възкресението на Христос, казвайки: „Когато положиха Христос в гроба, Той разчлени тялото си и изчезна, а после, когато се яви на учениците си, пак го сглобяваше” [66]. Това впрочем също както и предното, не отговаря на истината, защото, първо, Христос не се е разчленил, т.е. възкресил сам, а е възкресен от друг – Бог Отец! Той е този, който възкресява Христос, защото той сам не може да се възкреси. Но физическото тяло на Христос не изчезва безследно или не се дематериализира, както си представя нещата Дънов, а под действието на силите на Отец то се разпада на съставните си части като прах или пепел. Това е известно от изследванията на д-р Щайнер, който казва също, че то е пропаднало, изсипало се е по-точно казано, в отворилата се вследствие на земетресение земна цепнатина. В нея вероятно тези остатъци се намират и днес!..

Това означава, че физическото тяло на Христос не се е дематериализирало, както си представя нещата Дънов. Той не го е и „разчленявал”, за да го „сглоби” отново на друго място пред учениците. Истината е, че след възкресението той се явява на учениците си в „сгъстено етерно тяло”, както казва Щайнер. Той не може да им се яви във възкръсналото си физическо тяло, защото то е чисто енергийно, прозрачно като кристал и следователно невидимо. Христос дори и да е искал, не е можел да се яви (само) в него, така, че да бъде видян от учениците. Ако за него е имало нещо невъзможно, то е било именно това!

По този начин Дънов си представя така важната и ключова кулминация на Мистерията на Голгота, което показва липсата на негова лична – ясновидска или друга подобна, основана на някакво посвещение в мистериите – опитност за нея, а от тук и със самия Христос. Той не е запознат и с елементарните окултни познания по въпроса, развити от истински окултисти като Рудолф Щайнер. Световната история помни примери на хора, обладани от Божествената сила. Това не е невъзможно. Един такъв е Мойсей, обладан от Бог Яхве, който Библията, както и д-р Рудолф Щайнер считат за еманация на силите на Бог Отец. Най-висшите посветени в древните източни мистериите също са въплъщавали тази сила на Земята, заради което са били наричани „отци”. Подобни са случаите на Манес и Християн Розенкройц, и двамата от които имат опитност със Свещения Граал и неговата обезсмъртяваща божествена сила. По всичко личи, че Петър Дънов е нямал такава, което го е довело до смърт, различна от тази, която той и тези около него са си представяли.

Приложение:

Писмо на Петър Дънов, в което той призовава за групов отговор-отмъщение на свои ученици на произнесена срещу тях клетва:

[51] От същата глава на сборника са взети и следните спомени: „В последните дни на Учителя Му беше много зле. Дишаше тежко. Всички искаха да Му помогнат. Преди да дойдем ние с Борис, а това бяха последните три дни на Учителя, Му бяха слагали млечни компреси на гърба и леко Го бяха поизгорили с тях. Преди това Го бяха лекували по методите на Димков, който също бе взел участие. Учителят бе позволил на приятелите да направят нещо за Него и не бе се противопоставял. […] Та Му слагаха и инжекции. Учителят допусна и това. Тогава се слагаше глюкоза, калций-глюконици и витамин С венозно. Учителят допусна и това." Мария Тодорова / „Аз виждах, че стават промени в тялото на Учителя. Имаше някакво понижение на физическите Му сили. Виждах Го, като че ли се беше смалил.” Елена Андреева / Останаха лекарите от Изгрева, а това бяха д-р Кьорчева, д-р Борова, д-р Кадиев. Те бяха удостоверили, че Учителят има висока температура, след това Го бяха прегледали и намериха, че страда от бронхопневмония. Бяха започнали да Го лекуват. Сложиха Му венозна инжекция глюкоза за подсилване. Други братя и сестри решиха да Му сложат млечен компрес на гърба за бронхопневмонията - метод, с който ние се лекувахме. Учителят се остави да Му го сложат. След като го махнаха от гърба Му, Учителят каза: "Махнете тези заблуди!" А преди това ги бе допуснал да Му сложат компреса. Всички се втрещиха, защото Учителят каза точно това, а Той бе препоръчвал този метод на всеки, който боледуваше. Борис Николов / „Когато отидох там, почувствах, че Той си отива. Как го почувствах, не мога да кажа. Но начинът, по който Той се обхождаше, всичко ми говореше за заминаване. Видях нещо ново - Учителят никога не се е държал така. На човешки език, Учителят ту ставаше, ту лягаше - беше неспокоен. Той ставаше от едно място и отиваше да седне на друго място в стаята. Каквото Му предлагаха за храна - не вземаше. Ако Му предложат чай, вземе една-две глътки или две-три лъжички и повече нищо не взема. Нямаше никакъв апетит. Беше мълчалив. Полягаше на леглото и пак ставаше. Не се оплакваше от нищо. По едно време казаха, че ще правят клизма на Учителя. Аз напуснах стаята. След излизането, почувствах вече определено, че Учителят си заминава.” Елена Андреева / „Положението Му не се подобри, въпреки грижите за Него и намесата на лекарите. Наложи се да има нощем дежурен при Него. По време на дежурството си имах обичай да записвам всичко. Учителят доста усилно преживяваше боледуването, но никога не се оплакваше, нито охкаше, нито каза някоя дума за болестта си. Само се преместваше от стола на кушетката или ходеше из стаята, но нищо не искаше. Виждаше се колко Му е усилно. Дишаше тежко и затруднено. Дали температура имаше, дали смущение на сърцето имаше, то аз не знаех и не смеех да Го питам. Самo виждах колко Му е усилно и как трудно издържа.” Борис Николов

[52] „Учителят, лечителят, пророкът”, изд. „Литера принт”, Ст. Загора, 2009, том 3, главата „Заминаването на Учителя”

[53] Изд. „Астрала” на адрес: http://www.dunov-knigi.com/neobiknoveniat-jivot-uchitela-petar-danov-p-429.html

[54] Стефка Няголова в „Учителят, Лечителят, Пророкът”, изд. Литера принт, Ст. Загора, 2018, том 2, стр. 105

[55] Пак там, стр. 95. Георги Събев

[56] Пашов, Вл. Цит. съч., стр. 8

[57] Виж „Тайните на дворцовия живот.  Дневник (1938-1944)”, Л. Лулчев, СК „Веселие”, С., 1992

[58] Православов Н., статията „Дъновизмът от социално гледище”, сп. „Духовна култура, бр. 13-14, София 1922

[59] Дънов. П.,  „Новият живот”, беседата от 19.08.1922., изд. Бяло Братство, С., 2009

[60]  Дънов. П., „Новият живот”, беседата от 19.08.1922., Изд. Бяло Братство, С., 2009

[61] "Пътят на ученика" - беседата „Ще се превърне в радост”, Изд. "Бяло Братство", София, 2010

[62] Статията „Петър Дънов” в сп. "Душевно здраве", бр. 5-6, 1940

[63] Изд. „Житен клас”, София, 1993-2019. Много от събраните спомени са фалшифицирани от д-р Кръстев, подробности за което виж на адрес https://bgmart.blog.bg/drugi/2020/05/30/falshifikaciite-na-vergilii-krystev.1713037

[64] http://www.izgrevat.com/#

[65] Пак там

[66] Пашов, Вл. Цит. съч., стр. 6