Псевдоисторическите, литературните, вестникарските и другите подобни източници в книгата на Боян Боев

Използваните псевдоезотерични сведения и особено тези от новелиста Морис Магр са най-цитираните и най-важните в книгата на Боян Боев за богомилството. Те го карат да направи извода, че произходът на богомилството не е манихейски, а някакъв друг (виж по-нататък) независимо от всички исторически сведения, които говорят за противното. Последните той въобще не разглежда или игнорира, правейки това и с историческите анализи, които игнорира с думите: 

„Има големи недоразумения върху богомилството. Например, едно недоразумение е схващането, че то представлява павликянството и манихейството, пренесени в България.”

 След като така кратко и ясно Боев се дистанцира от общоприетото научно становище за манихейския произход на богомилството, той категорично елиминира и становището за неговият също така общопризнат дуалистичен характер: 

„Някои казват, че богомилите пренесли в България дуализмът на някои източни схващания. Обаче това не е вярно, понеже богомилите считали злото като второстепенно и слабо, което ще бъде победено от доброто начало (както изобщо се схваща в християнството). Когато богомилският ръководител Жирар в Италия бил повикан на разпит от архиепископа, той заявил, че не яде месо и че признава Бога, Който е създал всичко и чрез Когото всичко съществува.[1] От това виждаме, че тук няма никакъв дуализъм. И два века по-късно албигойците отговарят по същия начин, че Бог е създал и крепи всичко.” 

Боев не се спира на многобройните, дуалистични по своя характер български народни приказки, които засягат отношенията между доброто и злото, дявола и Бога, независимо, че споменава книгата, в която са събрани и коментирани –„Богомилски книги и легенди” на проф. Йордан Иванов[2]. Не отбелязва и сериозните окултни сведения по въпроса, каквито са тези на Рудолф Щайнер, говорещи както за манихейския произход на катарите и албигойците, които той причислява към категорията на „българите”, така и за изповядваният от тях манихейски дуализъм, за който например казва следното: 

„Основно място в манихейското учение е отделено на принципa на доброто и злото. […] Великата, уникална мисия на манихеите е да изследват смисъла на доброто и злото, на насладата и болката в света.... И тук пак стигаме до манихейството. Както по-рано животинското е било в човека, така днес в него е заложен противоположността между добро и зло, истина и неистина. Тази противоположност, начинът, по който двата елемента се смесват в човека, съставляват неговата карма – неговата съдба.”[3] 

Боян Боев игнорира подобни информации, отдавайки предпочитанията си на псевдоезотеричните „нови изследвания” и „нови документи” от Морис Магр. Наред с тях обаче той си служи и с доста псевдоисторически материали – разнопосочните мнения на различни неспециалисти по въпроса като поети, писатели, журналисти, литературни критици, учители, филолози, исторически критици, политици и др. любители на богомилството. Техни откъслечни мисли изпълват от край до край книгата му, придавайки й характер на художествено произведение. Например, по въпроса за богомилството той се позовава на информацията в повестта „Петър Осоговеца” (1937) от Петър Петков (1890-1972)[4], сам признавайки, че за него „не е важен начинът”, по който е придобита. Той приема за вярна тази художествената измислица, както прави и с мнението на „самия Лев Толстой”, който бил казал, че още Хелчицки (ок. 1390 – ок. 1460)[5] учел това, което по-рано учили богомилите. Да, несъмнено Толстой е велик писател, но това не го прави непременно надежден исторически или езотеричен извор, за което говори точно тази негова оценка на Хелчицки, появил се на историческа сцена далеч след залеза на манихейството в Европа без доказана връзка с него. 

По подобен начин Боев цитира огромен брой откъслечни мисли на автори, които обаче не са тесни специалисти по въпросите на богомилството, сред които са д-р Михаил Геновски (1903-1996)[6], Иван Клинчаров (1877-1942)[7], Семьон Венгеров (1855-1920)[8], Павел Шафарик (1795-1861)[9], Тодор Икономов (1835-1892)[10], Петър Карапетров (1900-1980)[11], Христо Досев (1887-1919)[12], Христо Въргов (1874-1952)[13], Янко Сакъзов (1860-1941)[14], Стоян Ватралски (1860-1935)[15], Стилиян Чилингиров (1881-1962)[16], д-р Киселков (1887-1973)[17] и др. Измежду тях с по една единствена откъслечна мисъл фигурират и тесни специалисти като проф. Тимотей Флорински (1854-1919)[18], проф. Йордан Иванов (1872-1947)[19], проф. Иван Шишманов (1862-1928)[20], проф. Игнац фон Дьолингер (1799-1890) и проф. Карл Шмидт, последният от които е само споменат. Мислите на всички останали върху различни аспекти на богомилството в повечето случаи имат художествена стойност, която внася колорит, но служи само за придатък към основните изводи, почерпани от творчеството на Морис Магр. 

Вестникарските сведения в изследването на Боян Боев

 В книгата на Боян Боев фигурират и няколко вестникарски източници на информация за богомилството, като например свързаната със споменатия по-горе Хелчицки анонимна мисъл от чешкия вестник „Народна политика“ от 1936 г. за „близките връзки между богомилското движение и чешките духовни движения: на хусистите и на чешките братя, които движения се появиха няколко века след богомилството”. Подобна мисъл открил и в чешкия вестник - „Миръ” от 1930 г., където журналистът Владимир Сис (1889-1957) изтъкнал евентуалната, според него, връзка на Чешките братя с богомилството. Той е казал, че „до сега няма неоспорими доказателства за установяване на преки сношения между богомилите и Чешките братя – поради голямата разлика във времето и географската отдалеченост”, което е в противоречие с посоката на мислене на Боев. Без да го коментира, Боев се съсредоточава върху друго предположение на Сис, а именно, че богомилството е пренесено в Чехия от  „български и босненски търговци от 14. и 15. векове, които по Дунава посещавали Братислава, а от там отивали и на вътре в Моравия и Чехия”. Наистина като неспециалист Сис може да си позволи да гледа на богомилството като на стока или предмет на търговията, но същото прави и Боян Боев, който с готовност се съгласява, възкликвайки: 

„Та и как другояче може да се обясни онова пълно сходство на учението на богомилите и чешките братя за борба против светската власт, против империализма, йерархизма, капитализма, католичеството; борба за справедлива подялба на земята, противопоставяне срещу войната и проливането на човешка кръв.” 

Владимир Сис

Трето подобно вестникарско сведение, което Боев споменава е това на писателя, литературен историк и критик Георги Константинов (1902 – 1970), публикувано в статия със заглавие „Световно значение на нашия език и на нашата литература“ във „Вестник на вестниците“ от 1937 г. 

Сведенията от Проспер Алфарик 

Наред с „новите сведения” от Морис Магр Боев цитира и две заглавия на книги от френския автор Проспер Алфарик (1876 - 1955) без да каже нищо по съдържанието им. Това изглежда като препоръчителна литература, която чиателите сами трябва да проучат. И проучвайки я, ние откриваме, че за разлика от повечето изброени по-горе автори, нейният е наистина историк, изследвал историята на манихейството. Но освен това, той е и отрицател на Христос и отявлен материалист, което прави споменаването му в една книга с духовна насоченост, каквато е тази на Боев, неподходящо. 

Алфарик е един от първите учени, които отричат историчността на фигурата на Исус, смятайки, че историческите сведения не са достатъчни, за да я докажат.[21] По въпроса той има две книги: „Проблемът Исус и корените на християнството” и „Съществувал ли е Исус?”, в които отрича съществуването на Исус, както и на майка му Мария, за което е отлъчен от църквата. До своите възгледи той достига благодарение на предшественика си Ернест Ренан (1823 - 1892), който е материалистът, първи поставил под съмнение историческото съществуване на Христос. Изявите му са проява на краен "религиозен" материализъм и са специално коментирани от Рудолф Щайнер. Алфарик е негов последовател и инициатор на интелектуалния кръг в негова чест. 

Собствена окултно-художествена самодейност на Боян Боев 

В крайна сметка, след уповаването на толкова много псевдоезотерична и псевдоисторическа литература, не е за учудване, че накрая собствената мисъл на Боев полита и започва да твори в полето на окултно-художествената самодейност. На много места в книгата си, без да посочва източниците на информацията си, той разказва различни „богомилски” истории, които сякаш са произлязли от неговото собствено перо. Например, на едно място той съобщава нечуваната от сериозни източници информция, че богомилите „посрещали изгрева на слънцето” и как „жените с ранг на Съвършени живеели сами или отделно от мъжете и се занимавали с ръчна работа, възпитание на девици, бедни и болни”, а мъжете с този ранг „удовлетворявали само най-насъщните си потребности”. Според него, когато някой от тях „пристигнел в някой замък или село, то всеки бързал да го приеме, да му послужи и да му даде нужните средства за съществуване: един носел хляб, друг – зеленчуци и плодове”. Особено интересно е сведението, което ще коментираме по-нататък, че същите притежавали и „едно познание, дошло от Изток и познато на първите християни [...] искали да се повърнат към живота на първите християни. [...] виждаме в живота на богомилите израз на висш нравствен идеал, и техният живот се приближава до живота на първите християни.” Тези и много други, подобни, изглеждащи като собствени разсъждения на Боев, са може би израз на неговата собствена окултно-художествена самодейност по подобие на тази на Морис Магр и други като него в окултното „минно” поле. 

Отрицанието на историческите извори 

Подобен подход към сериозната историческа литература в крайна сметка води до нейното отрицаване с твърдението на Боев, че „всички досегашни източници за богомилството са от негови противници, в които били разкрити древните истини и в които била записана традицията на духа, били грижливо унищожени до последната страница и можем да открием следи от катарската мисъл само в беглите опровержения на тогавашните вярващи, писани срещу нея и изпълнени с клевети и заплахи.” 

Подобни формулировки са задали тона на продължаващо и днес отрицание на историческите извори за богомилството в средите на Бялото Братство (виж по-нататък). Този подход не е сериозен нито от историографска гледна точка, нито от духовно-научна. Боев твърди също така, че те са неблагонадеждни, защото „повечето са преведени от гръцки, а само някои от тях са съставени от богомили”. Невярно обаче е именно това негово не добре обмислено твърдение, което се опровергава от немалкото публикувани – също и в книгата на проф. Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди” - западни документи, какъвто например е средновековното катарско ръководство (требник) от Лион, в който са описани посветителските ритуали на катарите на степени „вярващ” и „съвършен”. 

Едновременно с това, на друго място в книгата си, Боев твърди, че „откак обективната историческа наука се зае с изследването на богомилството, дойде се до съвсем друго заключение. Сведенията, които ни дават историците за богомилите, трябва да ни изпълнят с уважение и благоговение към това учение.” Това противоречие показва разпокъсаност и непоследователност в неговото мислене, каквито се откриват и на други места в книгата.

(следва)

Бележки:

[1] Боев не съобщава откъде има тази информация

[2] Издание на БАН, София, 1925

[3] Щайнер, Р., Събр. Съч. 94, 2. лекция

[4] Български новелист и биолог

[5] Духовният баща на „Чешките братя“

[6] Български юрист и политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС), министър на земеделието и държавните имоти през 1945 – 1946 година, народен деятел на науката

[7] Български политик, обществен деец, публицист и преводач. Изследва и публикува биографии на важни личности от историята на България, сред които Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, поп Богомил и др.

[8] Руски литературен критик, литературен историк, библиограф и редактор

[9] Словашки филолог, етнограф, литературен историк и поет

[10] Български политик, писател, публицист и издател

[11] Български книгоиздател и писател

[12] Толстоист, преводач и публицист, теоретик и анализатор на обществе-
ните явления от позициите на хуманната филолософия, вегетарианството и антимилитаризма

[13] Български учител и журналист

[14] Български политик, публицист - един от лидерите на БРСДП (партията на т. нар. широки социалисти)

[15] Български общественик и писател

[16] Етнограф, писател и обществен деец

[17] Български славист и преводач

[18] Руски филолог-славист, историк и византолог

[19] Български литературен историк, археолог, фолклорист и един от най-добрите познавачи на българската средновековна литература и култура. Автор на сборника „Богомилски книги и легенди“, 1926 г.

[20] Български политик от Народнолибералната партия, филолог, писател и университетски преподавател

[21] Според Рудолф Щайнер, само по себе си това твърдение е вярно