След като приема за вярно хрумването на Морис Магр за неманихейския произход на албигойството, а от тук и на богомилството, и след като се отвръща от историческите данни и анализите на историци и окултисти като Рудолф Щайнер, Боян Боев застъпва едновременно три взаимоотричащи се тези за този произход. След като избирателно се отказва (или не знае) за самите резултати от „новите изследвания” и „новите документи” на Магр - а именно, че албигойството е модификация на азиатския будизъм, прелетяла незнайно как (и без значение, според Магр) от Азия в Лангедок, той счита произходът на богомилството едновременно за:

1. Славянски;

2. Първохристиянски (тракийски);

3. Български (Боян Мага).

В заключителната част на книгата си Боев заявява, че богомилството е „духовно славянско движение”, което е в хармония с „копнежите, стремежите, търсенията на славянската душа”. То било „израз на оня дух, който живее в славянството” и също било в „свръзка с неговата мисия”. За обосновка той си служи с мненията на Марин Дринов (1838-1906) и Семьон Венгеров (1855-1920), първият от които казва, че в основата на социално-политическия идеал на богомилите стои славянската община, а вторият – че богомилството се заключава във вътрешната пирода на славянството. Боев приема техните мнения за меродавни и ги добавя към извлечената си от окултизма идея за наближаващият „златен връх в историята” на славянството, с което логически свързва „ненапразната” поява на движението на всемирното Братство в (славянска) България през 20 в.

Така Боев свързва в едно минало, настояще и бъдеще, и Бялото Братство в България в центъра на това. В лицето на това общество той свързва славянския и богомилския елементи, „доказвайки” възкръсението на богомилството по негово време, както и в бъдеще.

Великото бъдеще пред славянството Боев обосновава по странен начин и с числеността му, която напоследък нараствала в сравнение с „другите групи” – романската и англосаксонската. Това било признак за издигането на „славянската раса” и за навлизането й „в един период на цветущо творчество”.[1] Нарастването на трети групи като китайската, индийската, турската и други Боев обаче не включва в сметките.

Успоредно със „славянската” идея за произхода на богомилството Боев излага и втора такава, която може да се нарече „първохристиянска”.

„Богомилите като едно огнище на великата божествена наука, са притежавали ония дълбоки знания, които са необходими за една съзнателна, планомерна и разумна дейност в живота. Съвършените богомили са притежавали едно знание, дошло от Изток и познато на първите християни. Съвършените са били по-подготвени да навлязат по-дълбоко в тая велика божествена наука.”

Към това той добавя:

 „Те [богомилските съвършени] искали да се повърнат към живота на първите християни. [...] ... виждаме в живота на богомилите израз на висш нравствен идеал, и техният живот се приближава до живота на първите християни.”

Това е всичко, което Боев казва по този въпрос. Той не изяснява какъв точно е бил този живот на „първите християни”, към който богомилите или т.н. „съвършени”, са искали да се „повърнат”. Той обаче явно няма предвид окултните практики на манихеите, от които, според Рудолф Щайнер, произлиза целият християнски окултизъм[2] и за каквито намекват даже някои исторически източници.

Боян Боев в парка 

При всички положения „първохристиянската” идея отрича „славянската”, най-малкото защото възниква около 6 века след нея със заселването на славяните в земите на Византийската империя или даже още по-късно през 9 век, когато първите славянски държави приемат християнството. Специално тези славяни, които се заселват през 6 в. в Тракия, заварват там едно компактно тракийско население, което вече е християнизирано по два начина – „официален” и „манихейски” от дошлите, според Щайнер, от Изток през 5-6 век манихейски свещеници. Това означава, че ако се говори за някакъв първохристиянски произход на (тракийското) богомилство в България, той реално трябва да е тракийски.

В противоречие със „славянската” и „тракийската” теории  влиза третата на Боев – тази, която може да се нарече „българска”. Тя е най-кратко формулирана в няколко изречения, но за сметка на това е с най-дълготраен ефект върху съзнанието на някои хора и гласи, че основателят на богомилството е българският царски принц Баян – Вениамин, който е брат на живялият през 10 век български цар Петър.

„Лиутпранд, пратеник на император Отон, изпратен от последния в Цариград, казва, че най-малкият син на Симеона – Боян – минава в народа за маг, вълшебник. Тук под думата „вълшебник“ се разбира лице, владеещо по-дълбоки сили и закони. Защо Боян се нарича именно „маг“? Народът, който не е посветен, с този израз искал само да загатне на свой език, че Боян Магът притежавал свръхчовешко знание и мощ. Малцина историци са се спирали на това, защо Боян носи това име. После трябва да се обърне внимание, че той живее тъкмо във времето на основаването на богомилското движение. Според новите изследвания главният основател и ръководител на богомилското движение бил Боян Магът, а поп Богомил и другите са били разпространители и проповедници на богомилството.”

Боян Боев не казва нищо повече по въпроса „Боян Мага”, който е за първи път повдигнат от него в българското „езотерическо” пространство. Той обаче манипулира данните от източниците на своята информация. Първо това са историческите данни от кремонския епископ и дипломат от 10 в. Лиутпранд, които той предава неправилно. В Antapodosis Лиутпранд пише:

„Симеон имал двама сина, единият на име Баян, а другият – по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян, разказват, дотолкова бил изучил магията, че внезапно могъл от човек да се превръща на вълк и на всякакъв друг звяр.”[3]

Както се вижда, Боян Боев допълва сведението на Лиутпранд със свои думи – а именно, че Баян или Боян „минава в народа за маг, вълшебник”. Това променя смисъла на казаното. Най-вероятно допълнението е взаимствано от любителя-историк Юрий Венелин (1802-1839), който в изследването си[4], посветено на същия Боян, поетично си е измислил, че той „се е прославил в простия народ като магесник”. Вероятно повлиян от него, в края на 19 в. историкът Константин Иречек (1854-1918) също пише в своята „История на българите” (София, 1978, стр. 196), че Боян „минавал у народа за магьосник”[5], а романистът Александър Велтман (1800-1870) в романа си „Райна, княгиня българска” (София, 2017., стр. 93) казва, че Боян изглеждал като магьосник, който се е разкаял и живее в „тиха, отдалечена от Преслав подземна обител”. В качеството си на изследовател пък литературният критик Васил Пундев (1892-1930) „Боян Магьосник” прави заключението, че исторически установеното по този случай „почти се събира в смисълта на неговото произвище – маг, магьосник. Но в какво по-точно се е състояло магьосничеството на Боян – не можем да узнаем от Лиутпранд, а и странични сведения за византийско-славянското магьосничество от онова суеверно време мъчно могат да се съберат.”[6]

Явно на Боев му правяте впечатлен от подобни размишления, които са били модерни по негово време, и не се посвенява да ги добави към тези на Лиутпранд. Той пише също, че „малцина историци са се спирали на това, защо Боян носи това име”, което пак не е вярно предвид мненията на цитираните автори. Реално прозвището „Мага” не е историческо, а литературно, допълнително надградено през годините от изследователи-фантасти като Влад Пашов (1902-1974), който също е от Бялото Братство, Николай Райнов (1889-1954), Христо Маджаров, Дамян Попхристов и др. (виж по-нататък).

Другото сведение, което Боев манипулира, допълвайки го със свои думи, е това на Петър Дънов, който казва по въпроса за Боян следното:   

„Най-виден богомил е бил Боян Магът. Поп Богомил е бил проповедник, разпространител.”[7]

Тези думи Боян Боев предава така:

„Според новите изследвания главният основател и ръководител на богомилското движение бил Боян Магът, а поп Богомил и другите са били разпространители и проповедници на богомилството.”

Боев не казва, че цитира думи на Петър Дънов, а вместо това казва „новите изследвания”, от което излиза едва ли не, че авторът им е Морис Магр. Той модифицира първата част на информацията, а втората некоректно допълва със свои думи. Така от „най-виден богомил” Боян Мага става „главният основател и ръководител на богомилското движение”, а към поп Богомил се оказва, че има и други „разпространители и проповедници”.

Този абзац за Боян „Мага” е кратък, но фундаментален за разразилата се през следващите десетилетия и продължаваща и до днес подобно на лавина, окултна мистификация „Боян Мага” и нейната първа малка „снежна топка” тръгва надолу „по склона” именно след като той определя Боян „Мага” за основател на богомилството.

Ако казаното за Боян „Мага” е вярно, тогава богомилството има български корени, или такива, коренящи се в дошлата от Азия прабългарска царска езическа династия. И въпросната боянова „вълча” магия също трябва да има български корени. Лиутпранд обаче не дава никакви подробности за нея, ако въобще е имало такава, защото информацията му не е от първа ръка и може да се окаже невярна. За нейното естество, например, гадаят редица изследователи като Иван Дуйчев (1907-1986) и В. Златарски (1866-1935), вторият от които счита, че е била славянска[8], докато първият е по-склонен да я счита за византийска[9]. Реално обаче тя трябва да е „прабългарска” предвид произходът и обичаите на Боян, за които византийската „Хроника на Симеон Метафраст и Логотет” (813 – 948 г.) казва следното:

„ ... братята на Петър, Иван и Вениамин, още се обличат в [пра]българска носия.”[10]

Това е второто и последно историческо сведение за Боян-Баян-Вениамин, от което става ясно, че най-малкото по времето на посещението си в Константинопол той се е водел по старите езически нрави на своя род, което означава, че не е бил християнин. Оттук и магията му не би могла да е християнска, камо ли богомилска или манихейска.

Това опровергава твърдението на Боев, че той е бил основател на богомилството, което има ясно изразен християнски характер, и подлага на съмнение и това на Дънов, който казва, че Боян е бил „най-виден богомил”. Вероятността последното да е било така е много малка, предвид дългия и труден път посвещение в Мистериите на манихеите, което не съответства на заеманата от Боян-Баян висша светска дипломатическа позиция и местоположение в българския царски двор въобще. Това показва, че сведението на Дънов също е невярно.   

Въпросът за Боян Магесник е разгледан от неговия най-сериозен изследовател днес Светлана Стойчева със следното обобщение от историческа и литературна гледна точка:

„Заниманието с магии (без да е уточнено какви) и езическото етническо облекло са целият исторически пълнеж на образа на Боян Мага....”[11]

От окултна гледна точка „българската” теория за произхода на богомилството на Боян Боев е несъстоятелна и освен това влиза в противоречие с останалите две – „славянската” и „тракийската”. С това те общо стават три, които взаимно си противоречат.

Следва

Бележки:

[1] До ден днешен признаци за подобен разцвет няма

[2] Щайнер, Р., Събр. Съч. 94, 2

[3] Лиутпранд. Antapodosis. Латински извори за българското средновековие. Т. 2. – София, БАН, 1960, с. 323

[4] „Критически издирвания за историята българска на Ю. И. Венелина. От произхождението на българите на Тракийския полуостров до 968 г.”, Земун, 1853, стр. 115

[5] Това е всичко, което той казва за него

[6] София, 1923, стр. 18.

[7] Учителя, „Разговорите при седемте рилски езера”, беседата „Всемирното Бяло Братство през вековете”, изд. Бяло Братство, София, 2018

[8] Дуйчев, И., Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 12

[9] Златарски, В., История на българската държава през средните векове, 1927

[10] Продължителят на Георги Монах, Гръцки извори за българската история, Т. 6 – София, БАН, 1965, с. 144.

[11] Стойчева. С., Боян Магесника, Изток Запад, 2014, стр. 16