Влад Пашов (1902 - 1974) е вторият по величина авторитет в Бялото Братство след Боян Боев, и също като него, един от приближените на Петър Дънов – Учителя. Роден в панагюрското село Поибрене, той завършва гимназия в Панагюрище, където преподавател му е Боян Боев. Той го запознава с основните идеи на Петър Дънов, на когото той става последовател до края на живота си. Остава с гимназиално образование. През 1923 г. участва в основаването на първата братска печатница на ул. „Оборище” Nо 14 в София. Съиздател на списание „Житно зърно”, автор на статии във в. „Братство”, а по-късно на редица книги – осемтомната поредица “Историческият път на Бялото Братство през вековете”, компилираща знанието от Петър Дънов с това на различни езотерични учения, „Астрология”, сборникът спомени “Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов” и други.

Най-дълбоко оставилата следа в съзнанието на поколенията и все още актуална днес е книгата на Влад Пашов „Богомилството – път на съвършените”[1].  Тя търси окултните корени и същност на богомилството, опирайки се главно на философските сведения на Петър Дънов, и което е странното, също и на тези с новелистичен характер от писателите Николай Райнов и Морис Магр. По този начин тя се явява критика на историческите изследвания на богомилството, основани на историческата документация по въпроса, която Пашов като цяло отрича.

Друга особеност на тази книга на Влад Пашов, характерна и за други негови книги, е подправянето на някои от използваните исторически и окултни сведения чрез своеволното им дописване, както и измислянето на нови. Още във въведението той заявява, че ще разгледа въпроса „в светлината на Учителя, който е изказал някои мисли, които ще взема като основа” (стр. 20). Пашов обещава, че ще разгледа богомилството като окултно езотерично учение, „защото това, което Учителя е казал, са основни положения, които не подлежат на съмнение (стр. 20)” Тези основни положения Пашов е извел като мото в самото начало на книгата на 5. и 7 стр., на втората от които са изписани мисли на Дънов, взети от главата „Всемирното Бяло Братство през вековете” на книгата „Разговорите при седемте рилски езера”[2]. Влад Пашов ги цитира, променяйки съдържанието на някои от тях, както е показано на сравнението на фиг. 1:

Фиг. 1

Промените, нанесени от Влад Пашов, изопачават смисъла на казаното от Петър Дънов. Първата от тях обаче, която е най-важната, не е само негово дело, но и на Боян Боев, който първи я нанася в книгата си „Мисията на богомилството” с уговорката, че се явява резултат от някакви „нови изследвания”[3]. В същия вид тя е цитираната от Пашов, но с посочването на името на Петър Дънов. Промяната засяга „най-видния богомил” – Боян „Мага”, който освен това е определен за „основател на учението” или на богомилството, както се разбира от всички. Това изопачава казаното от Петър Дънов, защото „най-виден” не означава непременно „основател”.

По подобен начин Пашов изопачава и другите две мисли на Дънов от „рилските” разговори, при което нито той, нито Боев, казва, че ги е чул лично от него. С това се полагат основите на най-голямата, актуална и до днес българска окултна мистификация – тази за Боян „Мага”, основател на богомилството в България. Неин архистратиг е Боян Боев, а Влад Пашов е този, който я допълва с други, неисторически данни, взети от романа на Николай Райнов „Богомилство и богомили”.

Първото от тези три сведения, което е изопачено от Боян Боев, е критично за мистификацията „Боян Мага”. Следвайки неговия пример, Влад Пашов изопачава и други такива по темата, които също са критични, защото засягат историческите измерения на фигурата на Боян. (Тя получава едва след Освобождението литаратурния прякор „Мага”.) Това са сведенията от кремонския епископ и дипломат от 10 век Лиутпранд (ок. 922 – ок. 972) и тези от византийската „Хроника на Симеон Метафраст и Логотет” (813 – 948 г.). В първите се казва следното:  

„Симеон имал двама сина, единият на име Баян, а другият – по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян, разказват, дотолкова бил изучил магията, че внезапно могъл от човек да се превръща на вълк и на всякакъв друг звяр”.[4]

Става въпрос за българския цар Симеон и неговите синове. Вторите и последни сведения по въпроса са още по-кратки и в тях принц Боян е споменат с името Вениамин:

„...братята на Петър, Иван и Вениамин, още се обличат в българска носия.”[5]

Това е всичко, което историята казва по въпроса за сина на цар Симеон и брат на цар Петър Боян или Баян. Лиутпранд не дава никакви други подробности за естеството на неговата магия, ако въобще е имало такава, защото информацията му явно не е от първа ръка и може да се окаже и невярна. И тя наистина е невярна дотолкова, доколкото синовете на Симеон не са двама, а както отбелязва историка Иван Дуйчев[6], четирима. Не е ясно, както отбелязва той и също историка Васил Златарски[7], дали Баян тогава въобще е бил сред живите по времето на Лиутпранд, за разлика от брат му Петър, за когото изрично се казва, че „и сега е жив”.

В книгата си Пашов изопачава първото от тези две исторически сведения по следния начин:

„Лиутпранд, пратеник на императора Отон II, изпратен от последния в Цариград, казва, че най-малкият син на цар Симеон - Боян, минавал между народа за маг, вълшебник. Тук под думата вълшебник се разбира лице, владеещо по-дълбоките сили и закони (стр. 15)”

Без да е изрично указано, тези думи са директно преписани от гореуказаната книга на Боян Боев (стр. 56), с което той се явява първият, който ги изопачава, а Пашов се води по неговия пример. Така двамата разкрасяват думите на Лиутпранд, допълвайки ги със свои, от което възниква легендата, че Боян е бил „маг” и „вълшебник”. Съвместната фантазия на двамата продължава със задаването и отговора на въпроса:

„Защо Боян е бил наричан маг? Народът, който не е запознат с този израз, искал само да загатне на свой език, че Боян Мага притежавал свръхчовешко знание и мощ. Малцина историци са се спирали на това, защо Боян носи това име. После трябва да се обърне внимание, че той е живял точно по времето на основаването на богомилското движение. Според новите изследвания, основател и ръководител на богомилското движение е бил Боян Мага, а поп Богомил и другите са били разпространители и проповедници на Богомилството. В литературата някои писатели са доловили окултния характер на Богомилството и са изразили това схващане в своите творби. Такъв е например Петър Петков, който в своята повест "Петър Осоговецът", издадена в 1937 г. прокарва тази идея за Богомилството. Не е важно как тези автори са развили своето схващане, колкото идеята, че Богомилството е окултно движение.” (стр. 15 при Пашов и съответно 56. при Боев)

Също като Боян Боев и Влад Пашов говори за „новите изследвания”, но този път съобщава кои са те – тези на Николай Райнов, както и тези на другия новелист – Петър Петков. Отделно от това, той разгръща и собствената си фантазия и по подобие на Боев съчинява свои собствени „исторически” данни, надхвърлящи неговите:

„Лиутпранд, епископ кремонски, който в своето звание посланик на императора Отон Втори бил дохождал в Преслав два пъти и няколко пъти във Византия и се силно заинтересувал от личността и делата на Бояна, ни е оставил две-три думи за него: „... А Вениамин-Боян, беше силен в магия, вълшебство и тайно очарование". И знае се [?], че отпосле десет години след ония времена на първо далечно благоговение, кремонският епископ тайно посетил Бояна във Византия и е получил от него магичен жезъл и пръстен. Лиутпранд, зрял мъж вече, разнася в своята родина ученията на вълшебника и разпратил ученици да основат центрове и да преписват първите легенди за Бояна. Цитираните редове на германския владика изразяват по-скоро възхищение пред магичната мощ на Бояна, но те не ни дават никакви сведения за неговата работа като маг.” (стр. 39)

Тук Пашов, без да спомене, се ръководи основно от литературните сведения на Николай Райнов, за които казва „и знае се”. Той борави с тях като с исторически, украсявайки дори биографията на Лиутпранд.

Влад Пашов изопачава и второто от цитираните исторически сведения за принц Боян – това от византийската „Хроника на Симеон Метафраст и Логотет”, което предава по следния начин:

„Двама летописци, които говорят за реда в тогавашното управление, споменават, че Иван и Боян били украсени с мантии.” (стр. 38)

За мантии обаче във въпросното сведение не става въпрос, а за премяни или носии, в които въпросните са били облечени по време на посещението си във Византия. Това показва, че спазват прабългарския етикет, а не византийския (християнския). Това са по-скоро облекла в традицията на старите езически прабългарски нрави, от което може да се заключи, че по примера на една част от рода им, са отхвърляли новоприетите християнски порядки за сметка на езическите. Това означава, че поне към този момент те не са били богомили!

В краткото си споменаване на Боян проф. Златарски предполага, че магията му може да е имала славянски (езически) характер[8], докато Иван Дуйчев е по-склонен да я счита за византийска[9]. По тази логика има и трети вариант, а именно, че магията е била прабългарска или азиатска. Съвсем не е изключен и вариантът клинична ликантропия (от гръцки λύκος — вълк и άνθρωπος - човек) – рядко, не добре изучено, близко до шизофренията психично разстройство, при което страдащият е убеден, че се превръща във вълк или в други животни.

Методът на изопачение на документални сведения Влад Пашов прилага и към тези от д-р Рудолф Щайнер, за които казва:

„В своята сказка [за] Християн Розенкройц и Буда Щайнер между другото казва: „На западния бряг на Черно море, на юг от Одеса през 10-ти век е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда.” (стр. 218)

От това Пашов заключава, че въпросната окултна школа е била тази на богомилите през 10 в. Подобно сведение обаче не се открива в творчеството на Рудолф Щайнер, а наподобява на следните две негови сведения:

„Например през седмото и осмото столетие в близост до Черно море  съществуваше една много важна школа на посвещението, където – намирайки се в духовно тяло – Буда поучаваше духовните кандидати."[10]

Рудолф Щайнер уточнява, че въпросната мистерийна школа е тази в Колхида на източния бряг на Черно море. Пашов обаче говори за такава „на юг от Одеса” на западния бряг. Второто свързано сведение от Щайнер е следното:

„Кои личности събра Манес [няколко столетия след Мистрията на Голгота] на онова доста паметно събрание, което може да бъде възприето само чрез духовното виждане? Едната е онази личност, в която в посоченото време живееше Скитианос, прероденият Скитианос по времето на Манес. Втората личност е един физически отблясък на появилия се отново тогава Буда, и третата е преродения тогава Заратустра. Така ние имаме един колегиум около Манес – Манес в средата, около него Скитианос, Буда и Заратустра. Тогава в този колегиум бе установен планът как цялата мъдрост на Бодисатвите на Следатлантската епоха може да се влее все по-силно и по-силно в бъдещето на човечеството; и това, което бе решено тогава като план за бъдещето развитие на земната култура, то бе запазено и след това пренесено в онези европейски мистерии, които са мистериите на розенкройцерството. И мистериите на розенкройцерството постоянно общуваха индивидуалностите на Буда, Скитианос и Заратустра. [...] Така ние намираме сред духовния живот на Европа онзи, който беше носител на Христа, Заратустра или Назаратос – от време на време отново намираме този Заратустра; така намираме отново Скитианос, така отново имаме като трети велик ученик на Манес Буда, такъв, какъвто беше в изживяването си на по-късните времена.”[11]

От тези две сведения на Щайнер Пашов прави едно общо, което е произволна компилация с добавени измислени локации и времеви периоди, водещи до заключението, че описаната окултна школа е тази на богомилите. Така споменатият от Щайнер източен бряг на Черно море при него става западен, периодът 7 – 8 век става 10-ти, посвещенческата школа на Буда в Колхида става тази на богомилите, а локализацята „на юг от Одеса” е изцяло измислена от Пашов. За богомилите обаче Щайнер не е казал нищо и дори не е известно публично въобще да е произнасял името им.

Пашов дописва и горните последни две изречения от сведението на Щайнер в едно друго свое изследване, наречено „Историческият път на Бялото Братство през вековете – том 7”, добавяйки към основната информация на две места името на Манес:

„Мистериите на розенкройцерството постоянно общуваха с индивидуалностите на Буда, Скитиянос, Заратустра и Манес. ... Така ние намираме сред духовния живот на Европа онзи, който беше носител на Христа, Заратустра, а също така и Скитиянос, Буда и Манес.”[12]

По този начин Пашов подправя историческите и окултните сведения, на които после се оповава, за да доказва тезите си. Но той се явява и „автор” на такива сведения, които сам измисля, каквто е случаят със следната, съчинена от него история за богомилите: 

„Те са които по времето на Борила, когато са били гонени и преследвани, напуснали страната и отишли в Русия, където бил в изгнание Иван Асен и са образували армия, с която той идва в България, завзема престола, където им дава пълна свобода да проповядват учението си.” (стр. 196)  

Подобно преселение на богомили в Русия, както и образуването на армия от тях, исторически не е известно. Това е измислица на Пашов, който измисля и завземането на престола от Иван и Асен с тяхна помощ. Измислица е и неговото твърдение:

„По времето на Шишмановците също гонили богомилите и България пада под турско робство.” (стр. 196)

В други случаи Пашов се явява изобретател на окултно-исторически данни, какъвто е следният:

„Както вече казах, исторически установено е, че Християн Розенкройц, основателят на Розенкройцерското братство, е израснал между съвършените богомили, от които най-напред се е запознал с езотеричните учения, които впоследствие лягат в основата на Розенкройцерството. От всички запознати с въпроса се знае, че розенкройцерите са едно от най-тайните езотерични братства. А от казаното се вижда, че те са продължение на Богомилството. Основателят на това общество — албигоецът Християн Розенкройц, който е живял в 14 век и е от немското семейство Гермелхаузен.” (стр. 109)

Тук самият Пашов признава, че розенкройцерството е едно от най-тайните езотерични общества и това наистина е така, защото за него липсват каквито и да било исторически данни. Едновременно с това, Пашов твърди, че такива има, но не ги посочва. Той явно смята фабулата на албигойския роман на Морис Магр за исторически достоверна по примера на учителя си Боев, който пръв прави това.

Пашов твори нова история и в случая, когато без исторически аргументи заявява, че „ставало известно и от официалната история, че  презвитер Богомил е бил служител на тази [ортодоксална] църква (стр. 215). Подобен факт не е известен историчести, нито този, че „първоначално богомилското общество е било формирано вътре в самата църква” (стр. 215) Те са взаимствани от Пашов от друг роман – този на Николай Райнов „Богомилство и богомили” и обявени за исторически.

Пашов твори и други окултни факти, заявявайки, че „с помощта на окултната наука, от загатванията, които се правят, на първо място в т.нар. апокрифни книги и легенди, които, както е доказано, не са от богомилски произход, но са били използвани от богомилите за изяснение сред народа на някои от техните идеи, ще се постараем да възстановим тяхното учение.” (стр. 103). Първо, обаче не е доказано, че т.нар. апокрифни книги и легенди не са богомилски, а точно обратното – счита се за доказано, че са богомилски от всички историци и дори от Петър Дънов, който в една своя беседа коментира една такава легенда. Второ, по никакъв начин не е известно богомилите да са ги ползвали за изяснение сред народа на някои от своите идеи. Подобни данни няма – нито от исторически, нито от окултни източници.

Пашов изопачава и представеното в неговата книга писмо от немското гностическо общество до Боян Боев, обявявайки го за „богомилско братство в Германия” (стр. 101). Както казахме в анализа на изследването на Боян Боев, в него се отправят две неоснователни внушения – първо, че богомилството стои в основата на едва ли не всички езотерични общества в Европа, и второто е, че в България по времето на Дънов отново са се явили нови ученици на [старите] богомили. Сега към тях Пашов добавя и трето внушение – това, че въпросното немско гностическо общество всъщност е .... богомилско. Така, според принципа „подобното познава подобно” излиза, че немските „богомили” са „познали” българските „богомили”. Повече доказателства обаче за присъствието на историческата сцена днес, както за едните, така и за другите, липсват.

Подправянето на исторически и окултни сведения чрез тяхното дописване, както и съчиняването на такива, не е сериозен научен метод. Това е по-скоро фалшификаторски метод, използван от Влад Пашов в неговите изследвания, което подлага на съмнение и даже анулира всички резултати от тях.

[1] Изд. „Нова епоха”, 2008

[2] Изд. Бяло Братство, София, 2011

[3] Фототипно копие на оригиналното издание от 1937 г. - Велико Търново, 1992, стр. 57

[4] Лиутпранд. Antapodosis. Латински извори за българското средновековие. Т. 2. – София, БАН, 1960, с. 323.

[5] Продължителят на Георги Монах, Гръцки извори за българската история, Т. 6 – София, БАН, 1965, с. 144.

[6] Дуйчев, И., Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 10.

[7] Златарски, В., История на българската държава през средните векове, 1927, стр.

[8] Пак там - Златарски, В., История на българската държава през средните векове, 1927, стр. 

[9] Дуйчев, И., Цит. съч., стр. 12.

[10] Лекцията на Щайнер от 18 Декември 1912

[11] Щайнер, Р., Събр. Съч. 113, лекция 9

[12] Главата „Манихейството като окултно учение – неговите цели и задачи”