Освен Аполодор в мита за Зевс и Тифон, също и Лукиан (1) в диалога „Роби-бегълци” (2) разглежда Балканът или Хемус като арена на сблъсък с влияния, които могат да бъдат определени като ариманически. Този път, обаче, те не са от земно, а от културно естество и засягат късноантичния феномен на упадъка на тогавашната философия и свързаната с това поява на лъжефилософите. Той е засегнат от различни антични автори, но особено много от Лукиан в диалозите „Пирът или Лапитите”, „За смъртта на Перегрин”, „Евнух” и др., както и в епиграми като тази:

Смяташ ли, че ако пуснеш брада, ще добиеш и мъдрост, тогава дългобрадият пръч явно цял Платон ще е!

В диалога „Роби-бегълци” Лукиан разказва за една група гръцки роби, работници и обикновени занаятчии, които избягали от своите господари и започнали да се представят като философи. Те имитирали въшния вид и поведението им, и мамели и ограбвали народа, петнейки истинската философия, от което самата тя, представена в диалога като Богиня, се оплаква на своя баща Зевс:

Има някои, Зевсе, които са по средата между множеството и философите, по държане, поглед и походка подобни на нас и облечени по същия начин. ... Животът им е скверен, изпълнен с невежество, наглост и неубозданост, а безочието им спрямо мен е огромно. ... Една отвратителна група хора, най-вече роби и ратаи, нямаха нищо общо с мен още от деца поради липса на свободно време. Защото работеха като роби или ратаи или изучаваха някакви други занаяти, подходящи за такива като тях – кожарство, дърводелство, перачество или влачене на вълната ... Да изучат всичко, необходимо за това призвание, за тях беше трудно, дори напълно невъзможно; но пък занаятите им бяха сиромашки и с големи мъки едва успяваха да удовлетворят нуждите си. А на някои и робията изглеждаше тежка и точно както си е, непоносима. Та след като обмислиха положението, те решаваха да спуснат последната котва, която мореплавателите наричат свещена. Втурваха се към доброто отчаяние, освен това призоваваха на помощ дързостта, невежеството и безсрамието (техни най-верни съюзници в борбата), изучаваха старателно нечувани злословия, за да им бъдат подръка и на езика, което беше единственият им принос – виждаш ли какви са разходите за философията? Сетне започваха да се преструват и преобразяват така ловко, така че да приличат на мен: точно както според Езоп постъпило магарето в Куме, което, щом си навлякло лъвска кожа и заревало дрезгаво, решило, че и то е лъв; пък вероятно са се намерили и някои да му повярват. ... Храната им вече не е оскъдна, нито изкарват както преди със сух хляб; услаждат си залъка не с осолена риба и мащерка, а с всякакви меса, най-приятни вина и злато от когото си пожелаят. Защото обикалят и събират данъци или, както сами се изразяват, „стрижат овцете”, като си мислят, че мнозина ще им дадат било от респект пред вида им, било от страх да не бъдат наругани. От друга страна те, мисля, са забелязали също, че ще бъдат поставяни наравно с истинските философи и никой няма да може да отсъди и прецени това, стига само да ги наподобят външно. ... Ето защо всички градове са се изпълнили с подобни тунеядци и най-вече с мними следовници на Диоген, Антистен и Кратет, строени под властта на кучето.

Накратко предаден, диалогът по-нататък се развива по следния начин. Разбирайки случващото се, Зевс първоначално е готов незабавно да убие негодниците със своите мълнии, но посъветван от Аполон, решава първо да ги залови чрез Хермес, Херкулес и Философия. Изненадващо, вместо към Гърция, те отлитат към Тракия, от която бегълците са привлечени заради, както се казва, добиваното там „много злато или сребро”. Херкулес, който „познавал цяла Тракия и често ходел там!”, насочва групата към нейните „най-големи и най-красиви от всички планини” Хемус и Родопа, между които били и трите „прекрасни хълма” на „най-големия и най-красивия” град Филипопол или днешният Пловдив. Именно в него се подвизавали избягалите лъжефилософи, главният от които се казвал Бръмбар.

Особено забележителен момент в диалога е появата на една от филипополските улици на тракийския певец и музикант Орфей, наречен „най-благороден от всички”. Той изглежда като местен жител и знаейки за въпросните лъжефилософи, показва точно коя къща обитават. Вследствие боговете бързо ги залавят и осъждат, като техният водач Бръмбар е наказан най-сурово с намазване с женска смола, завързване и оставяне да замръзне на студа на ....заснежния Балкан!

В „Роби-бегълци” град Филипопол се явява олицетворение на цяла Тракия и е забележително, че въпреки неговата не толкова голяма важност и популярност в античния свят, е избран за място, където проблемът с лъжефилософията кулминира и се разрешава. Неговата същност става ясна от личните качества на избягалите роби, които са измамници, користолюбци, сладострастници, имитатори и др. подобни, каквито са присъщи и на Ариман и обладаните от него хора. Именно тях олицетворява Бръмбърът или „Ариман в него”, действащ вече не в географската, а в културната област на човечеството. С него е свързан феноменът лъжефилософия през епохата на Лукиан, която е тази на залезa на древногръцкото изкуство и наука.

През тези първи християнски векове лъжефилофията олицетворява не друго, а настъпващия залез на античната култура и имитаторството, закономерно повлияни от набиращите сила човешки и свръхчовешки войнства на Ариман. Една епоха – тази на Ариман и неговата задаваща се материалистична култура, започва да заменя друга – античната, и именно с грозотата й не може да се примири Лукиан. И това, което е забележителното, е, че за преодоляването й той прибягва до „военната класика” или до същото средство, с което някога Зевс побеждава Тракийския Ариман, а именно Балкана, който в географско отношение играе ролята на подбедриците на Бог Отец на Земята. Това става в областта на най-голямото напрежение, а именно подножието на вр. Ботев, където се намира Филипопол. Именно там се разиграва главното действие на диалога, довело до преодоляването на Ариман-Бръмбъра и символичното му отстраняване от късноантичната култура чрез качването и замразяването му на Балкана.



Пловдив и заснежената верига на Балкана с връх Ботев на заден план

Като последен голям античен писател Лукиан стои в края на процеса на упадък на древногръцката епоха и символично търси нейното спасение във Филипопол или Пловдив! По истински начин обаче това спасение настъпва с постепенното приемане на християнството, и особено на онази негова форма, позната като манихейство. Възникнало първоначално през 3 век във Вавилон, както става ясно от сведенията на Рудолф Щайнер, през 5 - 6 в. то достига Тракия, за да бъде възприето от местното население там и развивано тайно до 9 - 10 в. Тогава излиза наяве и става известно под името богомилство, което е истинско избавление за средновековната култура на свободомислието и особено на тази на народните маси.

Забележителното е, че според редица исторически сведения, следите, оставени от него, водят не другаде, а към Филипопол! Поне така твърди известният Сръбски синодик от 1221, създаден по повод на църковния събор в гр. Жича, Сърбия срещу тамошните богомили. В него е записано, че движението на богомилите възниква не другаде, а в „Македония (3) българска, във Филипопол и околността му”! (4) Това е единственият исторически извор, който посочва някакъв/даден град за роден на богомилството. За неговото сериозно разпространение в града свидетелства и византийската писателка Ана Комнина (1083-1153), която в своята „Алексиада” казва:

Целият Филипопол с изключение на малцина бил манихейски и те (манихеите – бел. авт.) започнали да тиранизират местните християни и да им ограбват имотите, като твърде малко или никак не обръщали внимание на императорските пратеници. И тъй те се увеличавали и всичко около Филипопол станало еретическо. Към тях се влял и един горчив поток от арменци и друг — от твърде мътните извори на Якова. И там се получило, така да се каже, сборно място на всички злини. (5)

 
Фреска от 13 в. от църквата в Жича (Сърбия), изобразяваща спора между православните и богомилските свещеници (с флоралните кръстове) от събора, свикан от патриарх Стефан Неманя (на трона)

От това кратко описание стават ясни мащабите на разпространението на манихейството във Филипопол в началото на 12 век, а крайно интересният израз „всичко около Филипопол станало еретическо” сякаш идва да каже, че то е било възприето не само от хората, но и от растенията, животните и скалите. Така, както някога последните, оживотворени, се раздвижвали и следвали Орфей, който според Лукиан е живял в същия град!

Впечатлява също така изключително интуитивното обобщение на Ана, че Филипопол е място, където си дават среща „всички злини”. Колкото и да е странно, това не е лишено от основание, защото в действителност районът на Филипопол се отличава не само с въпросната манихейска „злина”, но и с дълга редица други подобни. На първо място това е вече разгледаното географско „зло” на Тракийския Ариман, върху който стъпва извисяващият се над Филипопол вр. Ботев. На второ е също разгледаното културно или лъжефилософско „зло”, което Лукиан позиционира в същия район, следвано от едно трето на религиозна основа, имащо общо с един от Вселенските църковни събори. През есента на 343 г. в гр. Сердика или днешната София се събира цветът на християнството, за да вземе меродавно решение по т.нар. ариански спор. Той обаче не протича, както е предвидено, защото бройката на спорещите западни (православни) епископи е около 100, а тази на източните (арианите) около 80. Бидейки малцинство, вторите се оттеглят на собствен събор, място на който станал...Филипопол! Така последният още рано рано се превръща в един от първите центрове на религиозното инакомислие или еретизъм, считан от официалната Църква от край време за зло.

Филипопол събира опит в еретическите „злини” и през следващите векове, когато, според едно сведение от византийския историк Теофан в Тракия след 746 г. по време на император Константин V Копроним са преселени арменци от считаното от Църквата за еретично павликянство. В Тракия тази ерес среща другата – манихейската, възникнала там два века по-рано. Макар изворът да не се съобщава името на града, където става преселението, историците са единодушни, че това трябва да е бил Пловдив, защото в него по-късно през 970 г. става следващо, още по-голямо преселване на арменци – около 200 000 на брой. За тях този път не се казва, че са павликяни, но от сведенията на Ана Комнина става ясно, че те, както и по-рано дошлите арменци, са се манихеизирали, т.е. приели са манихейската форма на християнството, с която се срещат във Филипопол. Това, освен всичко друго, опровергава широко разпространената научна хипотеза за павликянския произход на богомилството, приета дори от малцината западни антропософи, интересуващи се от темата, независимо от твърдението на Р. Щайнер, че манихейството присъства в земите, „наречени по-късно с името България” през 5 - 6 в. Не можейки да посочат така важния корен на явлението, без достатъчно основания те решават, че той е павликянски, което от своя страна, дори и да беше вярно, щеше да потвърди тезата за филипополския произход на богомилството.

И така, вълните на „злото” или еретизма продължават да напират към Филипопол и през следващите векове, когато там са заселени нови еретици – този път от цяла Византия, за които Ана Комнина разказва в „Алексиада”:

Той [Алексей I Комнин] ловко възвърнал към нашата православна вяра цели градове и области, където били смесени най-различни ереси. Високопоставените той удостоявал с големи дарения и ги вписвал в избраните войски. А всички по-прости и тези, които били копачи или се занимавали с ралото и добитъка, той събрал заедно с децата и жените и ги поселил в града, който издигнал за тях близо до Филипопол, отвъд Еврос. Той нарекъл този град Алексиопол или Неокастрон (Бел. под линия: Неустановен до днес.), което име надделяло.

След всичко казано дотук, не е учудващо, че традиционно добрите взаимотношения на пловдивчани с павликяните или арменците се запазват и развиват по-нататък през 20 в., когато в града навлиза поредната тяхна преселническа вълна – този път след геноцида над тях в Турция. От тогава Пловдив е градът с най-голяма арменска общност в България.

В исторически план Филипопол или Пловдив сякаш наистина има съдбата да бъде гнездо на ереси, „оси” или „злини”, както казва Ана Комнина! Те заливат града, така да се каже, на вълни, от които несъмнено най-важната е първата или тази на източното манихейство. Привлечени към него, сякаш според принципа „подобното познава подобно”, те в крайна сметка го утвърждават за векове, което от своя страна служи за реализацията на кометираните древни тракийски орфееви зародиши на Съзнателната душа.

Логично възниква въпросът, ако това съзряване на тракийските орфееви зародиши става в лицето на богомилството във Филипопол, могат ли тогава в него да бъдат открити следи и от самият Орфей? И наистина, проучването на историческите данни и артефакти открива такива, на първо място сред които е вече разгледаният лукианов диалог „Роби-бегълци”. В него Орфей е представен – явно неслучайно, като местен жител именно на Филипопол! На второ място са римските филипополски монети, които отново неслучайно носят с лика на Орфей. До момента са открити такива от епохите на три римски императора – Антонин Пий, Каракала и Гета. С такова разнообразие и количество не може да се похвали никой друг град по света! На тях певецът е изобразен седнал на скален трон, напомнящ на някое от пловдивските тепета, с лира в ръка и фригийска шапка на главата, а надписите, обозначаващи Филипополис, са под или около него. Изучвайки ги на базата на начина на писане на Лукиан, видният български епиграф и преводач на диалога „Роби-бегълци” Николай Шаранков стига до извода, че в града някога е имало статуя на Орфей, подобна на тази на монетите. Такава обаче до днес не е открита.

 Монета с лика на Орфей от Филипопол, сечени по времето на император Гета

На трето място е фактът, че Филипопол е единственият град в Тракия, в който по исторически данни Орфей е бил почитан, за което свидетелства градската фила Орфеида (IGBulg, V, No 5412). На четвърто място е своеобразното „географско” свидетелство от Овидий в „Метаморфози”, което макар и да се отнася за следващия живот на Орфей около времето на Троянската война, разказва за това как, след като е отрязана от вакханките, главата му е хвърлена в река Хебрус или днешната Марица, която и до днес мие бреговете на Пловдив. Пети намек е едно от многобройните древни имена на Пловдив – Евмолпия, което на древногръцки означава „хубаво пеещият”. В предвид, че Орфей е разчувствал и скалите, нищо чудно в духовен смисъл те наистина да са пяли, при това добре, както не е невъзможно и днес, неусетно за външните уши, добре да пеят, при положение, както преди, така и сега, реално да не са мъртви, а населени от безброй елементарни духовни същества. Вероятно мястото е любимо за по-музикалните от тях, пазещи спомена от Орфей и неговите траки!

Подобно на Евмолпия е името на митичния тракиец Евмолп, чийто род (евмолпиди) е единият от двата жречески или йерофантски в Елевзинските мистерии. Една част от митовете сочат него за основател на Елевзинските мистерии, а други, както и самият Рудолф Щайнер – Орфей! В диалога „Роби-бегълци” от Лукиан и двамата са споменати във връзка с тези мистерии от богинята Философия:

Евмолп и Орфей изпратих пред себе си в Гърция; първия – Евмолп, който научи от мен всичко за божественото – за да ги въведе в мистериите, а втория – за да ги привлече с музиката на своите песни. Скоро и аз последвах техните стъпки.

Край на първа част

Бележки:

1. Последният голям късноантичен автор, живял през 2 в. сл. Хр.
2. Преведен, коментиран и публикуван от видния пловдивски епиграф д-р Николай Шаранков в сп. Критика и хуманизъм, 13, 1, 2002.
3. Тема Македония е византийска военноадминистративна област, която обхваща Източна Тракия. Създадена е между 789 и 802 г. и неин център е град Адрианопол. Географски тя не е тъждествена на историческия регион Македония , а византийската администрация има предвид Западна Тракия.
4. Виж „Богомилството и неговото отражение в средновековна християнска Европа” от Кръстина Гечева с предговор от акад. Димитър Ангелов.
5. Ана Комнина „Алексиада”: http://istorianasveta.eu/index.php/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-5/%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%8F/%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/332-%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0.html?showall=&start=11)